Читать «Войната на Калибан» онлайн - страница 304

Залата за образна диагностика се намираше зад система от люкове с отрицателно налягане. Докато Пракс и Еймъс минаваха през тях, въздушният поток, повял в гърбовете им, сякаш ги тласкаше напред, карайки ги да бързат. Тътенът се разнесе отново, този път по-силно, и продължи близо петнайсет секунди. Може би се водеше сражение. А може би наблизо се образуваше вулкан. Нямаше как да разберат. Пракс знаеше, че при строежа на базата би трябвало да е взета предвид тектоничната нестабилност. За миг се зачуди какви ли са обезопасителните системи, но после изхвърли тази мисъл от ума си. Така или иначе не можеше да направи нищо по въпроса.

Залата за образна диагностика бе не по-малка от онази, която бе ползвал на Ганимед. Имаше всичко, от дисплеи за пълен резонанс до инференциална гравитационна леща. В ъгъла ниска оранжева маса показваше холографски образ на колония от бързо делящи се клетки. Освен вратата, през която бяха влезли, имаше още две. Някъде наблизо хора си крещяха един на друг.

Пракс посочи към едната врата.

— Тази — каза. — Виж пантите. Направена е така, че през нея да може да се вкарва носилка на колелца.

Коридорът от другата страна беше по-топъл, а въздухът — по-влажен. Не чак като в оранжерия, но почти. Водеше към дълга галерия с петметров таван. Релси в тавана и пода позволяваха движението на тежко оборудване и изолационни клетки. По края се редяха отделения и във всяко от тях имаше изследователско място, не много по-различно от онова, което Пракс бе ползвал като студент: с маса, стенен дисплей, комплект основни пособия и клетки за опитните екземпляри. Сега викащите гласове се чуваха по-силно. Той се канеше да го спомене, но Еймъс поклати глава и посочи надолу по галерията към едно от най-крайните отделения. От тази посока се носеше мъжки глас — висок, напрегнат и сърдит.

— … евакуация, като няма къде да се евакуираме — казваше той. — Няма да се откажа от единствената разменна монета, която ми е останала.

— Това не е вариант — възрази жената. — Хайде, остави пистолета и да поговорим. Грижа се за теб от седем години и ще те задържа в бизнеса още седем, стига да…

— А бе ти луда ли си? Мислиш, че след всичко това имаме някакво бъдеще?

Еймъс посочи напред с пушката си, след което тръгна бавно и решително към гласовете. Пракс го последва, като се опитваше да пази тишина. От месеци не бе чувал гласа на доктор Стрикланд, но викащият мъж може би беше той. Не бе изключено.

— Нека ти го кажа съвсем ясно — продължи мъжът. — Нямаме нищо. Нищо. Единствената ни надежда за преговори е да държим в ръцете си някакъв коз. Това означава тях. Защо мислиш, че са живи?

— Карлос — каза жената, когато Пракс стигна до ъгъла на отделението. — Ще водим този разговор по-късно. В момента в базата има вражески сили и ако още си тук, когато влязат през този люк…