Читать «Да имаш за съсед Порода» онлайн - страница 17

Той напои марлята със силен антисептик, преди да я постави върху зашитата рана и да я залепи надеждно.

След това се облече и зачака. Стоеше до прозореца на спалнята си и гледаше и чакаше, докато полицаите разговарят с Лира, чудейки се дали ще се вслуша в предупреждението му. Молеше се да го стори. Но знаеше също така и че може би е по-добре, ако не го направи.

Четвърта глава

Той беше Порода.

Лира отговори на въпросите, които полицаите й зададоха, попълни и подписа доклада и зачака нетърпеливо да си тръгнат.

Слава богу, че не се бе обадила на братята си, преди да грабне пушката и да хукне към задната врата. Дори не бе помислила за това. Беше гледала през прозореца на спалнята си, когато луната бе разкъсала един облак и бе осветила ясно хората, които се биеха в задния й двор. Бе разпознала Тарик незабавно.

Тарик Джордан беше Порода.

Лира бе видяла свирепия блясък в кехлибарените му очи, когато светлината ги освети, и прекалено дългите резци, когато бе изръмжал яростните си заповеди на задната веранда.

Имаше смисъл.

Трябваше да предположи от самото начало.

Той бе живял в къщата до нея в продължение на месеци. Очевидното му неудобство да върши неща, които повечето хора правят всеки ден през живота си, трябваше да й даде знак. Мрачните сенки в очите му също.

Неспособността му да коси трева би трябвало да й направи впечатление веднага. Всички мъже знаеха поне основното за подрязването.

Радостта, която бе открил в чаша прясно приготвено кафе и домашно приготвен хляб. Сякаш никога не бе опитвал нещо по-вкусно преди.

Тя го бе помислила за компютърен маниак. Но мъжът, който се биеше в задния й двор, не бе компютърен маниак. Той й напомняше за братята й, трениращи таекуондо, което бяха научили в армията. Напомняше й за животно, ръмженето му отекваше из двора, докато се биеше с човека, който се опитваше да я ограби.

Трябваше да разбере.

Лира бе следила всяка новина и всеки репортаж за Породите, точно когато братята й се бяха присъединили към мисиите преди няколко години за спасяването им. Те й бяха разказвали истории за дрипавите, освирепели мъже и жени, които се бяха преместили от лабораториите в основната база на Котешките породи, Убежището.

Хора, полумъртви, измъчвани, белязани, но с очите на убийци. Хора, които бавно са били превръщани в животни — машини за убиване и нищо повече.

— Няма нищо друго, което можем да направим, г-це Мейсън. — Офицерът пое доклада й, когато тя подписа съответния ред. — Обадихме се на вашата охранителна фирма и те ще бъдат тук утре, за да ремонтират системата.

— Благодаря ви, офицер Робъртс. — Лира се усмихна учтиво, докато му подаваше документите, като й се искаше по-скоро да напуснат дома й.

— Ние ще тръгваме сега — кимна той с уважение.

Това бе въпрос на време.

Тя ги съпроводи до вратата, затвори и заключи, преди да обуе краката си в един чифт маратонки и зачака нетърпеливо да излязат на пътя.

В мига, в който колата пое надолу по улицата, тя грабна ключовете си, отвори вратата и излезе на верандата. Затвори бързо и хукна през дъжда към къщата на Тарик.