Читать «Белегът на Мегън» онлайн - страница 111

А те бяха по-силни тук, отколкото в дерето, където двете Породи бяха намерили смъртта си. Те бяха почивали на това място, в убежището на този каньон. Бяха се държали един за друг, бяха се обичали и приели, че битката, която бяха повели, може да не бъде успешна.

Мегън усети, че отслабва. Коленете й трепереха, гърдите й бяха стегнати от нужда за кислорода, който би трябвало да бъде във въздуха. Задъхваше се. Със сигурност не би трябвало да се чувства толкова изтощена.

Зад затворените й очи избухнаха искри от светлина, променящи се цветове, пращяща топлина. Усети предчувствие за смърт, бързане за телефонно обаждане. Още едно обаждане. Бяха ли предадени? Ейми бе почувствала предателството да удря мозъка й, чувство за опасност, за смърт.

Тогава, сред бушуващите емоции, се появи усещането за друга опасност, друга смърт, чувство за надвиснала заплаха, по-силна от отпечатъците, чакащи тук. Мегън отвори очи, когато разбра, че са по-близо до острия завой, водещ навътре в каньона, отколкото бе смятала.

— Спри — изсъска тя и заби пети в земята, взирайки се в завоя. Мускулите й се вцепениха, а съзнанието й изкрещя.

Брейдън спря. Времето сякаш застина, докато младата жена се бореше да постигне някакъв контрол, да се изолира.

— Има някой там. — Можеше да го усети. Знаеше, че не са сами.

— Това е силата на способностите ти — започна да я успокоява Породата.

Мегън поклати глава отчаяно.

— Усещам ги. Те са там.

— Аз не ги усещам — гласът му бе хладен, анализиращ. — Какво чувстваш, Мегън?

Ръката й се отпусна на кобура и освободи закопчалката, която държеше Глока и го остави да падне в дланта й. Осъзнаваше, че Брейдън прави същото.

— Усещаш ли ги? — попита го тя. Приятели ли бяха, или врагове, тя не бе сигурна. Единственото, в което бе убедена, бе, че те не са Койоти.

Той я избута зад себе си и се приближи към края на скалата, притаявайки се зад храстите и растителността пред себе си, използвайки ги като щит. Мегън се опита да върне мисловните си бариери по местата им, и едва не простена от болка, когато те отказаха да й се подчинят.

Сякаш щом веднъж ги бе премахнала, никога повече нямаше да може да ги постави обратно на мястото им.

— Какво има? — попита Мегън. Искаше й се да стисне главата си в опит да сдържи усещанията, които продължаваха да я връхлитат. Който или каквото и да ги очакваше от другата страна, беше студено, безчувствено. Мегън не долавяше нищо друго, освен тяхното присъствие.

— Не са Породи — прозвуча гласът на Брейдън близо до ухото й. — Най-малко двама.

— Движат ли се или не?

— Чакат. Миризмата не се е променила. Знаят, че сме тук. Ти какво усещаш?

Тя поклати глава.

— Няма емоция. Само присъствие.

Мегън по-скоро почувства, отколкото чу проклятието му.

— Връщаме се обратно над каньона — изръмжа в ухото й. — Оттегляме се в Райдъра.

Отстъпвайки назад, Мегън задържа погледа си на завоя, който водеше от другата страна на каньона. Защо чакаха там?