Читать «Да обичаш Порода» онлайн - страница 7

Хармъни бе признала пред себе си отдавна, че не е сексуално същество, въпреки своите животински гени. Но този мъж, той караше котката вътре в нея да се надигне и да изреве.

Усещаше странна отзивчивост, течаща по вените й, караща зърната й да настръхнат и увеличаваща чувствителността на гънките на женствеността й.

— Хей, Ланс, приятелю. Крайно време беше да наминеш да ни видиш — извика бармана зад Хармъни, поздравявайки каубоя, който издърпа стола до нея. — Бира?

— Бира звучи добре, Стан — отговори Ланс с провлечен говор, който предизвика тръпка по гръбнака на младата жена.

Харесваше й този глас. Беше гладък и тъмен като уискито й.

Хармъни се завъртя на стола си, потърси погледа на бармана и плъзна чашата си напред, за да я напълни отново.

— Добави едно и за дамата, Стан.

Хармъни едва не пропусна думите му, сетивата й внезапно се изпълниха с уханието на среднощни бури и тъмни пустинни нощи. Ароматът на мъжа до нея. Силен. Чист. Не, това не бе опашката й, но само за миг тя успя да си го представи зад себе си, ръцете му наместващи дупето й, преди да се плъзне към нея и да разтвори бедрата й.

— Благодаря. — Хармъни пое дълбоко дъх и се обърна. Лека усмивка извиваше устните й, прикриваща острите кучешки зъби от двете страни на устата й. Нейните бяха по-малки от тези на повечето Породи и едва се забелязваше разликата от нормалните, но се стараеше да не ги показва често.

— Пак заповядай. — Леко кривата му усмивка предизвика нещо в корема й. Той запърха. По дяволите, никога нищо не бе карало тялото й да трепти така през целият й живот.

— Казвам се Хармъни. — Младата жена подаде ръка, като наклони глава, за да види по-добре лицето му.

— Ланс — кимна той, протегна ръка и голямата му мазолеста длан обхвана пръстите й.

Усещането на плътта му върху нейната, я стресна. Усети как ръката й се наелектризира, а пръстите й изтръпнаха. Топлина, различна от всяка друга, която бе усещала, потече от едно просто ръкостискане, от неговото тяло към нейното. Очите й се разшириха, докато неговите се присвиха, на челото му се появи лека бръчка, когато погледна към свързаните им ръце. Дали го усещаше и той? Тази размяна на топлина, на осъзнаване.

— Е, това беше доста странно. — Усмивката му все още беше ленива, но погледът му се изостри от чувственото усещане.

— Нали? — Хармъни прочисти гърлото си и отметна дългите кичури от наскоро боядисаната си коса от лицето си. Харесваше й мекият, червеникавокафяв цвят. Допълнително подчертаваше светлозелените й очи и тъмните вежди.

Маскировката беше приятно допълнение. Естествено нашарената й коса беше лош подарък от гените й на Порода. Комбинацията от черно, кафяво и златисто би се забелязала незабавно.

— Не съм те виждал наоколо. Гостуване на роднини? — попита Ланс.