Читать «Да обичаш Порода» онлайн - страница 5

Хармъни нямаше да направи това лесно за никого.

Когато Мерк дръпна главата й назад и силната му ръка стисна челюстта й, Джонас видя лицето й. Той се наведе напред и очите му се присвиха върху деликатната костна структура, големите скосени очи с черни мигли, блясъкът на зелена огнена ярост в тях.

Ели взе бързо тампона и го пъхна в устата й, след което се отдръпна от масата и Мерк пусна момичето.

Пробите от кръв и слюнка бяха наложителни. За да проработи плана им, Джонас трябваше да докаже подозрението, което сетивата му бяха предусетили, и да се увери, че Хармъни все още не е чифтосана. Това можеше наистина до провали плановете му.

Единственият начин да неутрализира Хармъни в този момент, бе да я убие. Но убийството й нямаше да даде на Джонас или на Ръководния кабинет на Породите отговорите, или информацията, от която имаха нужда. Убийството й щеше да унищожи душата му, но той знаеше, че Хармъни никога повече няма да му се довери. Тя беше по-сурова, прекалено предпазлива и бе наясно колко лесно може да бъде предадена.

Първо, трябваше да отслаби съпротивата й, трябваше да намери уязвимото й място.

Ако подозренията му бяха верни, това уязвимо място се разхождаше наперено из Броукен Бът, Ню Мексико, с цялата арогантност и авторитет на човек, спокоен в територията, което си бе създал.

При тази мисъл устните на Джонас се извиха в доволна усмивка. Изправи се на крака и тръгна към вратата на офиса и килията за разпит зад нея. Преди да излезе от стаята, той взе четката, лежаща на бюрото му, изпробва я на дланта си и кимна кратко.

Бяха изминали толкова много години, откакто я бе успокоявал, като разресваше косата й. Чудеше се дали тя все още е податлива на това, което бе един от малкото хубави спомени от лабораториите, в които бяха държани. Те бяха малко и рядко, но въпреки годините, които бяха прекарали разделени, той все още бе неин брат. Не само от една и съща порода, а и от една и съща майка.

Майката, която Хармъни бе убила.

Първа глава

Две седмици по-късно

Броукен Бът, Ню Мексико

Някой я наблюдаваше. Хармъни паркира спортния си джип на паркинга пред малкия западнал бар в началото на Броукен Бът и обмисли възможностите си.

Тя трябваше да пристигне в шерифството сутринта или там някъде. Или там някъде идваше от Джонас, разбира се. И така, какво, по дяволите, правеше тук, когато би трябвало да работи над онези файлове, прибрани в куфара й, в хотела?

Защото беше отегчена. Отегчена и нервна, и дяволски ядосана на себе си, задето бе позволила това да се случи. Комбинацията от емоции беше депресираща, а депресията не й действаше добре. Нуждаеше се от малко забавление. Само колкото да оживи леко нощта. Нищо прекалено. Едно питие, може би един добър бой.

Очите на Хармъни се присвиха към входа на бара. С малко повече късмет, опашката й щеше да реши да поеме по своя път, когато се увери, че тя е там вътре. При положение, че не решеше да го подгони, тогава щеше да се наложи да тръгне на лов. А тя просто нямаше време да тръгва на лов точно сега.

Не, Хармъни Ланкастър, някога известна като Смъртта, щеше да се преструва на добро момиче цели шест месеца.