Читать «Теодор Буун — Заподозрян» онлайн - страница 96

В къщата Ворман седна на стар стол с дупки в тапицерията. Линда и Джона се настаниха на канапе с прокъсани възглавници.

— Веднага минавам на въпроса, госпожо Фин. Миналия вторник през нощта е бил ограбен компютърен магазин на Мейн Стрийт. Крадците са отмъкнали няколко лаптопа, мобилни телефони и таблети. Стока на стойност около двайсет хиляди долара. Главните ни заподозрени са Джона и Джеси.

Тя се завъртя рязко и гневно изгледа Джона, чието внимание все още бе изцяло погълнато от обувките му.

— Претърсихме раниците и шкафчетата им в училище — продължи Ворман — и засега сме намерили пет таблета и един мобилен телефон. Подозираме, че останалата част от стоката е скрита някъде в къщата, затова имаме подписана от съдия заповед за обиск, която ни позволява да претърсим навсякъде.

— Навсякъде ли? — ахна Линда и първата й мисъл беше за камарите неизмити съдове в кухненската мивка, купчините мръсно пране в мазето, неоправените легла, прашните мебели и полици, непочистените бани, боклука в коридора, полупразните чаши на масичката пред телевизора — и всичко това беше само на долния етаж. Горе, където живееха момчетата и където тя се страхуваше да се качи, беше по-зле и от природно бедствие.

— Точно така — потвърди Ворман, извади заповедта за обиск и й я подаде.

Тя само я погледна глуповато и поклати глава.

— Всяка стая, всеки шкаф, всяко чекмедже — повтори Ворман, засилвайки напрежението. Той знаеше, че никоя жена не иска полицията или който и да било да си вре носа и къщата й.

— Вярно ли е, Джона? — попита тя и очите й изведнъж се насълзиха.

Джона мълчеше.

— Да, вярно е — потвърди Ворман. — Джеси призна всичко, но не иска да ни каже къде са останалите откраднати стоки. Затова не ни остава друг избор, освен да преобърнем къщата и да проверим дали стоката е тук.

— Тук ли са, Джона? — попита строго тя.

Той я погледна виновно.

— Важно е да ни съдейства — услужливо обясни Ворман. — Съдията ще го вземе предвид.

— Ако са тук, кажи им — гневно нареди Линда на Джона. — Няма смисъл да караме полицията да рови из къщата ни.

След дълго мълчание Ворман каза:

— Вижте, нямам на разположения цял следобед и цяла нощ. Ще повикам още хора и ще започнем да претърсваме стаите на момчетата.

— Кажи ми, Джона! — изръмжа госпожа Фин.

Джона скръсти ръце, прехапа долната си устна и най-сетне отрони:

— В таванчето над гаража.

От цивилната кола на алеята Джеси ужасено наблюдаваше как полицаите излизат от гаража, понесли камари лаптопи, таблети и смартфони.

— Виж ти, виж ти, май са намерили всичко — отбеляза Хамилтън. — Стой тук.

И излезе от колата да погледне. Джеси изтри една сълза от бузата си.

Линда Фин бързо се облече и придружи полицаите до центъра на града. Джеси беше в колата отпред. Джона и инспектор Ворман пътуваха с друга кола. Тя плака през цялото време и не спираше да се пита как се бе случило всичко това? Какво бе сбъркала като майка? Какво щяха да направят с момчетата й? Как случилото се щеше да се отрази на развода и на борбата й Джеси и Джона да останат при нея? Щяха ли да ги изпратят в изправителен дом? Стотици въпроси се стрелкаха в съзнанието й, докато малката процесия минаваше по улиците на Стратънбърг.