Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 97

Обърнах снимката с лицето надолу и вдигнах телефона. Тя отговори на първото позвъняване.

— Да, Майкъл!

— Нещо ново?

— През последния час? Не, Майкъл, нищо ново няма.

Жената се казваше Хейзъл Уиздъм. Работеше дневна смяна на етажа на Рейчъл. Нощната сестра, с която държах връзка, се казваше Мерилин Бънк.

— Обядва ли? — попитах аз.

— Не знам, Майкъл, но сигурно е обядвала.

— Докторите дойдоха ли да я прегледат?

— Казах ти. Всеки ден идват и я преглеждат.

— Тя разговаря ли с тях?

— Не съм била там, когато са я преглеждали, но знам, че се подобрява. Просто тия неща отнемат време.

— А дотогава да стоя настрана, а?

— Не съм казала такова нещо. Но тя има нужда от пространство. От малко лично пространство, за да оздравее.

— Не мога да седя и да не правя нищо, Хейзъл!

— Така ли? Нямам такива впечатления.

— Да не пресилваме нещата.

— Та ти вися тук цели три дни, на кафе и десертни блокчета, и спа на пода, когато не гледаше към вратата на стаята й или не досаждаше на всеки доктор и сестра, които излизаха от там.

— Докато накрая болничните власти ме изритаха.

— Ти с нищо не й помагаше, а в случая това е важното. Виж, ако ставаше с магическа пръчка, щях да го направя. Всеки един от нас би го направил. Но при нас тези неща не стават така. Ти самият го знаеш не по-зле от нас, Майкъл!

Тя беше права. Беше ми се налагало да разговарям с много бащи и съпрузи, братя и приятели — самите те жертви, макар и косвени. Повечето кимаха, въздишаха, кършеха ръце, кривяха лица в гримаси на болка, устните им шептяха въпроси, за които никога нямах достатъчно уместен отговор. А сега бях поставен на тяхно място, молех една сестра да се прави на Господ, утре да стане вчера и, ако може, Рейчъл да е пак онова, което беше. Гласът на Хейзъл ме върна към действителността.

— Истината е, че просто трябва да си седнеш на задника и да чакаш. Вероятно тя сама ще попита за теб. Дай й още ден-два, максимум.

Кимнах на празната стая.

— Благодаря ти, че ме търпиш, Хейзъл.

Тя се изсмя.

— Във всеки случай, ако някога се разболея или нараня, бих желала да се случиш до мен.

— Внимавай какво си пожелаваш! Нали ще ми се обадиш, ако…?

— Ако попита за теб ли? А ти как мислиш?

— Чао, Хейзъл.

— До след час, Майкъл!

Затворих телефона и почувствах тишината, която тегнеше около мен. Взех си цигарите и питието и отидох в дневната, за да си пусна някаква музика. Хармониката на Брус Спрингстийн и пианото на Рой Битън се подгониха из стаята. Отпих още една глътка скоч, този път по-малка, седнах на бюрото и включих компютъра. На екрана изскочи лицето на Хюбърт Ръсел. Това беше последният видеоклип, който бе заснел, преди да бъде убит. Разсъжденията му по случая, който го бях помолил да разследва — случая, който накрая му струва живота.

— Вече ви изпратих служебното досие на вашия приятел Джим Дохърти. — Хюбърт намести очилата си пред камерата и заби поглед в бележките пред себе си. — Това може и да не се окаже нищо съществено, но нали споменахте, че е работил по катастрофата от 80-а, а както виждате, е завършил Полицейската академия едва през 1982 година…