Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 8

— Ако искате, можем да ви откараме в болницата — предложи тя.

— Не, благодаря — отвърнах аз. — Предпочитам да постоя на въздух.

Родригес затвори шумно телефона си и се приближи.

— Мамка му!

— Какво има?

Полицаят потърка лице с едрата си длан и се огледа, сякаш търсеше отговора някъде наоколо.

— Какво, по дяволите, се е случило, Родригес?!

— Още едно.

— Още едно какво?

— Още едно убийство в метрото. Виж, трябва да тръгвам. Ти вече даде показания, нали така?

— Да.

— Е, хубаво тогава. Не си изключвай мобилния, за да те намеря. Има нещо около тая тъмна уличка, което трябва да обмислим заедно.

— А не може ли да дойда с теб?

— Разкарай се, Кели! Като ми потрябваш, ще те намеря.

Родригес се обърна и изчезна. Отидох при жената с аспирина.

— Знаете ли какво? Май наистина ме наболява главата.

— Ей сега ще ви дам две хапченца!

Двамата се запътихме към линейката. Тя се качи отзад, порови малко и извади шепа блистери. В това време аз седнах зад волана, включих полицейската радиостанция и след малко вече имах адреса на поредното убийство.

— Ето, заповядайте, мистър Кели!

Глътнах хапчетата и надрасках адреса върху пликчето, в което ми ги бе подала.

— Благодаря! Вече се чувствам по-добре.

Тя се усмихна. Повървях до следващата пряка и махнах на едно такси. След последните събития градският транспорт не ми се струваше толкова примамлив.

5

Облегнат на една покрита с ръжда и мръсотия стоманена греда на стотина метра от ъгъла на „Лейк“ и „Уобаш“, аз виждах влака горе на релсите, виждах и екипа от криминолози, наобиколили дупката, която доскоро бе представлявала прозорец на вагон. Улицата долу беше задръстена от полицейски и пожарни коли, както и от тълпи репортери. Повечето подробности вече бяха казани по радиото. Местните жители може би не бяха гении, но едва ли бе нужна гениалност, за да направиш връзката между „Саутпорт“ и Централния пръстен и да сглобиш цялата недотам лицеприятна история. Докато пътувах с таксито, слушах някакво токшоу по радиото, където водещият — казваше се Джейк Хартфорд — приемаше всякакви мнения, догадки и предположения, като се почне от самоличността на серийния убиец и се стигне до причините градските власти да изпуснат нещата от контрол. Всичко това се предлагаше в черно-бели краски и с истеричните крясъци, характерни за такива предавания, без никакви конкретни факти и без видима нужда от аргументи и доказателства. Горе на линията мярнах Родригес, който разговаряше с друг полицай, поглеждайки към тълпите отдолу. От това разстояние не виждах потта му, но я усещах. След минута телефонът му иззвъня и той се отдалечи по перона, за да приеме разговора. Не чувах псувните му, но ги усещах, също както потта. Той затвори гневно телефона и заоглежда носещите греди и колони на линията, сякаш търсеше в тях ключа към загадката. После се върна при другия полицай, прошепна нещо в ухото му и заслиза по стълбите към Лейк Стрийт. Аз също тръгнах нататък. Срещнахме се по средата на улицата; между нас имаше половин дузина телевизионни камери и два пъти повече репортери.