Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 121

— Как се сети да попиташ? — Родригес се усмихна едва-едва.

— Среща ли си чукнахте вече?

— Вечеря в „Чоп Хаус“, довечера.

Облегнах се назад на седалката и се замислих за моя приятел полицая и тази репортерка. Може би не бяха лоша комбинация.

Родригес даде мигач, зави наляво и спря на червения светофар на ъгъла на „Ласал“ и „Чикаго“.

— Междувременно се случи още нещо — каза той.

Млада жена крещеше на млад мъж на автобусната спирка. Мъжът я сграбчи за ръката. Тя се изтръгна, обърна се и закрачи сърдито през уличното платно.

— Какво? — попитах аз.

Мъжът последва жената и едва не попадна под един преминаващ автобус. Качи се обратно на тротоара, седна на пейката и запали цигара.

— Снощи при диспечера е имало анонимно обаждане. Застреляна жена в метрото.

— Не съм чувал такова нещо.

— Няма как да си чул. Била е Катрин Лосън. Проследили са обаждането до мобилния й телефон. Открили са трупа отстрани до линията, където беше намерена и Мария Джаксън.

Извърнах се рязко към него.

— Трупа ли каза?

Родригес кимна; в този момент светна зелено и той даде газ.

— Простреляна е три пъти с два различни пистолета. С трийсет и осми калибър в крака и с два двайсет и два калиброви куршума в черепа.

— Странно.

— Ъхъ. Между другото онзи трийсет и осмак с изтритите номера, дето ти го бях дал преди акцията в „Кабрини“, още ли е у теб?

Макар да гледах напред, усещах тежкия му поглед върху лицето си.

— Вероятно вече не — отвърнах.

Родригес изръмжа и известно време шофира мълчаливо.

— Когато говори с кмета тази сутрин — обадих се аз, той каза ли ти за Лосън?

Полицаят отново погледна към мен.

— Имаш предвид как е измъквала пари от Църквата ли?

Кимнах.

— Да, спомена нещо. А ти кога се сети за това?

— Едва снощи. Щях да ти кажа, но… — Вдигнах рамене.

— Някои неща предпочитам да не ги знам.

— Вероятно. Ти ли поемаш случая?

Родригес поклати глава.

— Обикновено федералните разследват инциденти, при които е загинал някой от техните.

— Което означава…?

— Лосън е била корумпирана. Ако беше служител на чикагската полиция, всичко щеше да се потули. Предполагам, че и в Бюрото не са по-различни. Доказателственият материал е при нас, но се хващам на бас, че ония няма да го пипнат.

— Значи, случаят е приключен?

Полицаят повдигна вежда.

— Ами така изглежда. Ти накъде си?

— Към къщи.

Родригес кимна.

— Добра идея.

После обърна колата и подкара към Лейк Шор Драйв.

63

Събудих се в следобедната тишина и се сетих за Катрин Лосън. Бях я оставил жива в тунела на метрото. После някой друг бе минал оттам и бе решил да свърши работата докрай. Запитах се кой ли би могъл да бъде. И още по-важно, защо?

Изправих се в седнало положение на канапето и погледнах дебелата платнена чанта на холската масичка. Бях разправил на Уолтър Соупак, доверения счетоводител на кмета, част от историята на Лосън. Онази част, в която ставаше дума за нейното малко момиченце. Соупак се съгласи да се срещне с мен в едно денонощно мексиканско ресторантче на „Райтуд“ и „Ашланд“, като донесе и лаптопа си. За времето, през което излапахме по две пълни купички чили и чимичанга, счетоводителят успя да влезе в компютъра на Лосън и през него да източи една от офшорните й банкови сметки. Чантата на масичката беше пълна с резултатите от това му добро дело на обща стойност седемстотин и петдесет хиляди долара. За утре сутринта си бях уредил среща с един служител от „Чейс Манхатън“, който се занимаваше с попечителски фондове. Сметката щеше да бъде открита на името на Мелани Лосън. Тя щеше да бъде информирана за наличието на такава сметка, когато навършеше двайсет години, а година по-късно щеше да бъде в състояние да тегли от нея. Човекът от „Чейс Манхатън“ предполагаше, че дотогава сумата по сметката й ще възлиза на около два милиона. Аз лично не бях убеден, че след толкова години „Чейс“ щеше изобщо да съществува, камо ли да изплаща лихва на вложители, но какво друго можех да направя? Реших да рискувам.