Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 122

Пристъпих към бюрото и заключих парите в едно чекмедже. От друго извадих бутилка уиски заедно с няколко късчета от миналото. На първата снимка се виждаше преграда от огнеупорно стъкло, а зад нея — баща ми, облечен в единствения си костюм, очакваше служителите от погребалното бюро да запалят пещта и да го изпратят в небитието. Лицето му се беше свило в смъртта, превърнало се бе в куха черупка, какъвто беше и целият му живот. Зачервените му от пиене очи, които помнех от деветгодишна възраст, слава Богу, бяха със зашити клепачи. Юмруците, с които бе строшил челюстта на майка ми на пет места, също ги нямаше; на тяхно място се виждаха чифт костеливи ръце, стиснали броеница, сякаш се бояха някой да не им я вземе. Пийнах глътка „Макалън“ за Бог да прости стареца, макар да се съмнявах, че заслужава прошка.

Втората снимка беше на Хюбърт Ръсел секунди след като го бяха свалили от вентилатора. Въжето още беше увито около врата му; виждаше се и малката татуировка на жълта звезда в основата на шията. Спомнях си я още от първия път, когато го бях срещнал в Поземления регистър на окръг Кук, млад и изпълнен с увереност, че животът тепърва започва.

Обърнах снимката на Хюбърт с лицето надолу, после си взех чашата и застанах до прозореца. Врабецът се бе върнал, подскачаше напред-назад по клончето си и ме гледаше с видимо пренебрежение. Открехнах леко прозореца и птичката отлетя. Отворих го докрай и усетих мъртвешките пръсти на зимното слънце по лицето си. Вдишах дълбоко и леденият въздух опари дробовете ми. Сетих се за Рейчъл и се запитах дали някога телефонът ми ще иззвъни. После погледнах надолу към улицата. Черната кола си беше на мястото, на което бе и вчера. Още тогава бях проверил номера в компютъра си и изобщо не се учудих, че е на епархията. На тях явно им правеше удоволствие да се дебнем взаимно. Или просто си нямаха друга работа.

Не знаех дали чикагските отци действително имаха пръст в смъртта на Хюбърт. Инстинктите ми казваха, че не. А аз вярвах на инстинктите си. Що се отнася до кръвта по ръцете им отпреди трийсет години, бях решил да оставя това на Страшния съд и на Великия съдник. Дотогава свещениците щяха да живеят под строгия поглед на чикагския кмет. По-голямо чистилище не можех да си представя за когото и да било.