Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 119

— А какво прави по цял ден?

— През повечето време седи в общото помещение и гледа навън през прозореца. Освен това държи в ръцете си кучето, което й донесохте, Маги. По цял ден го притиска до себе си.

Рейчъл седеше с гръб към вратата, до един прозорец с изглед към езерото. На едната си ръка от лакътя надолу имаше мека силиконова шина; двете й ръце — здравата и счупената — бяха скръстени на корема и в тях се беше настанила Маги. Приближих се тихо. Когато седнах до нея, тя се обърна. Половината й лице беше насинено и подуто, лявото й око беше затворено. На сцепената си долна устна имаше шевове, челюстта й беше превързана. Като ме видя, Маги замаха с опашка и се размърда в ръцете й. Рейчъл я пусна на пода и аз я вдигнах. Палето облиза лицето ми.

— Липсваш й.

— Аха. — Поставих я обратно на пода. Тя се затича към Рейчъл, която отново я взе на ръце. — Как си? — попитах.

Рейчъл почеса Маги зад ушите и се загледа пред прозореца към езерото.

— Лицето ме боли. Чувствам се така, сякаш съм на сто години и съм нападната от някакви гадни животни. При това не броя приятните моменти, изживени с твоя приятел Джим.

Пресегнах се и я докоснах по ръкава.

— Недей.

Помислих си, че ще се дръпне, но тя просто притисна Маги още по-силно до себе си. Палето завря главата си под мишницата й.

— Нали знаеш, че работя като доброволка към Асоциацията на жените — жертви на насилие? — каза тя.

Знаех, разбира се. Двамата с Рейчъл се бяхме запознали на годишната й среща за набиране на средства.

— Знам, да.

— Мислех си, че нещо особено ме свързва с жертвите. Въобразявах си, че усещам болката им, защото съм способна на чувства. Оказа се, че съм се заблуждавала, че само съм се усмихвала като идиот, опитвала съм се да ги утешавам за нещо, от което не съм имала никаква представа.

— Смяташ, че жените, на които си помагала, са те възприемали по този начин?

— На тяхно място аз със сигурност бих се възприемала така.

Поклатих глава и се загледах заедно с нея през прозореца. След десетина минути Рейчъл въздъхна. Погалих я с върховете на пръстите си по гърба на ръката. Тя облегна глава на рамото ми и аз я прегърнах през кръста. Усещах я толкова слаба и крехка. Маги се прозина и мързеливо размаха опашка.

— Съжалявам, Рейч.

— Знам. — Лицето й беше мокро; аз изтрих с длан една сълза. Тя изруга и обърса лицето си с ръкава. — Когато вече не усещаш, че плачеш, значи си наистина много зле.

— Ще се оправиш, мила.

— Може би, но няма да е същото.

Бездната на мълчанието ни обгърна отново. След малко Рейчъл се премести на един стол срещу мен, наведе се напред и обгърна тялото си с ръце.

— Не знам какво ще става оттук нататък — каза тя.

— Ще измислим нещо, Рейч. Да караме поред.

Тя вдигна пръст и го приближи към устните ми, без да ги докосне.

— Шшшт, Майкъл. Изслушай ме.

Замълчах.

— Нещата невинаги се решават с измисляне на нещо — каза тя. — И не всеки път глаголът „ще измислим“ е в множествено число.