Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 117

Помълчах няколко секунди и продължих:

— Междувременно решаваш, че и Дохърти трябва да умре. За предпочитане, преди да ми е казал какво знае за Църквата. Преди да ме е убедил, че просто няма как той да е убил приятеля ми. Ти си знаела, че съм при Дохърти, за да го хвана на тясно. Затова веднага след като си приключила с Хюбърт, си тръгнала натам. Имаше късмет да ни свариш, както седяхме един срещу друг, и го застреля на място.

— Това ли е? — попита тя.

— Имам един въпрос. Защо го обеси?

По очите й видях как мозъкът й работи трескаво, претегля всяка възможност, преценява следващия ход срещу мен. Можех да й кажа да не си хаби времето.

— Предполагам, че си носила само служебния си пистолет и не е било желателно да ползваш него. — Вдигнах рамене. — Ако впоследствие се окажеше невъзможно да го припишеш на Дохърти, винаги можеше да го изкараш самоубийство. Хюбърт беше млад, психически неукрепнал. Едно самоубийство би ти свършило добра работа като резервен вариант.

— Наистина ли смяташ, че можеш да докажеш каквото и да било? — каза тя.

— Ако онзи, който ти е плащал, реши да проговори, това не би било проблем. Но пък си казвам, че за някои хора истинската плячка е Църквата и за да се доберат до нея, биха сключили сделка с теб. — Вдигнах пистолета. — А аз не бих допуснал това, Катрин.

По лицето й видях как най-после проумя действителността и тя я срази. Изведнъж някак си се спихна, тялото й се приведе напред, сякаш под огромна тежест. Чертите на лицето й се размиха и изчезнаха една по една, засмукани в черната дупка на страха. Страх не от бедност или самота; страх от смъртта. Тя вече се виждаше мъртва, просната в саждите и мръсотията на чикагското метро.

Прочетох всичко това по лицето й. После тя погледна зад пистолета, към човека, който го държеше. И тогава Катрин Лосън се окопити за една последна игра на нерви.

— Не можеш да го направиш — каза по-скоро на себе си. — Та ти не събра кураж да гръмнеш Дохърти! Нито пък Робълс. Защо си мислиш, че сега ще се справиш? — попита тя и се усмихна. Което беше грешка.

Наведох дулото на пистолета и я прострелях в бедрото. Изстрелът отекна между бетонните стени, гилзата издрънча върху коравия под. Катрин залитна към металните шкафчета, хвана се за пейката и падна, разпръсвайки документи и снимки наоколо. Аз пристъпих към нея и напипах бронежилетката под якето й.

— Знаех си, че ще носиш жилетка. Затова си казах, че трябва да се целя в главата.

Тя притискаше с длани раната на бедрото си и скърцаше със зъби от болка. Но събра сили да ме погледне в очите и поклати глава.

— И все пак не ти стиска, Майкъл. Страх те е. Винаги те е било страх.

Притиснах дулото към слепоочието й и я оставих да размисли. После замахнах с пистолета и стоварих дръжката върху черепа й. Тя се свлече назад към стената. Беше в безсъзнание. Проверих пулса й, прегледах раната в бедрото. Щеше да оживее. Извадих белезниците от колана й и я закопчах към вратата на едно шкафче. После пъхнах в джоба си мобилния й телефон, събрах документите за Си Ем Ти, които бях донесъл, и си тръгнах.