Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 108

Претеглих пакета върху дланта си и го отворих. Най-отгоре имаше няколко инженерни доклада от периода 1974–1979 г., в които подробно се описваха технически проблеми с техни изделия, включително като се предлагаше изтегляне от пазара на блокиращите им устройства за локомотиви. Прегледах ги и ги оставих настрана. Отдолу имаше стари договори, защипани с кламер, удостоверения за притежавани акционерни дялове, както и лична кореспонденция. Зачетох се в материалите, без да бързам, като си водех бележки. Когато приключих, се облегнах назад и се загледах в тавана. На лист хартия бях начертал схема на мрежата от компании, притежавани от Си Ем Ти, между които „Транско“ и „Уобаш Рейлуей“, както и разни свързани дружества и имоти, някои от които датиращи отпреди деветдесет години. Най-отдолу на листа написах името на юридическото лице, което ги контролираше — същото, което носеше вина за железопътната катастрофа на 4 февруари 1980 г.

Извадих от архива си черно-жълтото лого, което Хюбърт бе идентифицирал като търговска марка на Си Ем Ти, и надписа „Уобаш Рейлуей“ със съответния ретро шрифт. Направи ми впечатление нещо, което не бях забелязал преди: влакът на Си Ем Ти имаше върху предницата на локомотива си странен знак, подобен на буквата t. Погледнах отблизо надписа на „Уобаш“. Буквата l от „Рейлуей“ беше пресечена с чертичка, в резултат от което също приличаше на t. Или може би и в двата случая това не бяха букви, а малки кръстчета? По дяволите!

След още четирийсет минути аз бях все така заровен в старите книжа, когато телефонът ми иззвъня. Мардж Конъли бе направила чудото със снимката от аутопсията. Свалих файловете, които ми бе изпратила, и прекарах следващия един час на телефона със съдебната лекарка. Накрая й благодарих и прекъснах разговора.

Затворих очи и си представих всички тези късчета от мозайката, които плуваха в мрака. Постепенно едно, после второ, после трето престанаха да се въртят във всички посоки, застинаха неподвижно пред очите ми и се сглобиха едно с друго. Картината се изясни, ясно се очерта конкретно лице. Принтирах снимките, които ми бе изпратила Мардж, прибрах документите от Сол Бърнстайн и заключих кантората след себе си.

57

Трябваше да се досетя, когато не чух скимтенето на Маги зад входната врата. Но умът ми беше другаде, потънал в бездънните, усукани бездни на Си Ем Ти Холдинг и под въздействието на една конкретна снимка от аутопсията на моя приятел. Бях вече по средата на хола, когато вдигнах поглед и я видях, размахала опашка, удобно настанена в скута на самия кмет на нашия славен град, почитаемия Джон Уилсън.

— Хубаво кученце, Кели. На твое място бих си го пазил повече. — Кметът почеса Маги зад ушите и я пусна на пода. После посочи двамата мъже, седнали от двете му страни. — Това са федерални агенти. Искат да ти зададат няколко въпроса.

Седнах на единствения останал свободен стол в стаята и огледах двата костюма: един черен и един син. И двамата едва ли имаха общо сто килограма телесно тегло. Истинската мускулна маса беше застанала зад тях — някакъв тип с вид на полузащитник от футболен отбор, изтупан с кашмирено палто, черни кожени ръкавици и черни очила, които покриваха и слепоочията му.