Читать «Свидетелят от влака» онлайн - страница 100

— Какво точно искате да кажете, агент Лосън?

— Искам да кажа следното: ако някой като Робълс действително е изнесъл две-три крушки, заредени с антракс, дали лабораторията в Детрик изобщо е имала начин да засече това?

— От Детрик ни уверяват, че няма заплаха.

— Звучите ми някак уплашен.

— Загрижен, може би, но не по причините, които вие подозирате. Ако подобни налудничави слухове излязат в публичното пространство, потенциалните вреди биха били огромни. За нас. За Министерството на отбраната. По дяволите, а замисляли ли сте се за самия Чикаго? Ако туристите макар и за миг заподозрат, че зад всеки ъгъл ги дебне облак антракс, градът ще се опразни!

Даниелсън отпи глътка вода.

— Засега съумяваме да запазим в тайна заразяването на светената вода в „Име Господне“. И то едва. Последното нещо, което ни трябва, е някой неуправляем агент на ФБР да почне да сее паника с теории за края на света.

— Значи, вие ми казвате да зарежа всичко?

— Казвам ви, че сте нагазили в много по-дълбоки води, отколкото предполагате.

— Заплашвате ли ме, мистър Даниелсън?

— Така ли ви се струва? — Този път бе ред на Даниелсън да се поозъби и Лосън се размърда нервно на стола. — Истината е, че вие нямате нито официално разрешение, нито нужната квалификация, за да водите този разговор с мен. Така че приключихме с този въпрос. Ако желаете да приемете думите ми като заплаха, това си е ваше право. Всъщност във ваш интерес е да ги приемете така. А сега искам от вас още нещо, агент Лосън.

— И какво е то?

— Да ми кажете всичко, което знаете, за един частен детектив на име Майкъл Кели.

53

Кръчмата се намираше в един по-скромен участък на Милуоки Авеню в Джеферсън Парк. Влязох около осем и седнах на бара. Барманът се запъти към мен. Поръчах си „Бъдуайзър“ в кутия и малък бърбън „Джим Бийм“. Двама типове с вид на строителни работници се бяха барикадирали зад няколко редици изпити бутилки и псуваха телевизора, който предаваше хокеен мач. В другия край на бара имаше още някакъв мъж. И той като мен си пиеше сам. Пресуших бърбъна, вдигнах бирата си и се отправих към ъгъла на заведението, където още трима работници играеха дартс. Най-възрастният беше около трийсет и пет, едър, към метър и деветдесет, около сто и десет кила. Отговаряше на описанието, което ми бе дал Родригес. Освен това зеленото му камаро беше паркирано отвън. Огледах го по-отблизо. По лицето и дрехите му имаше люспи от бял латекс. Ръцете и гръдният му кош бяха набъбнали от мускули — явно си изкарваше хляба с яко бачкане. Отпих от бирата си. Онзи пристъпи към линията за хвърляне и бързо заби три стрелички в сектор 20.

— Браво, Лари! — извика единият от другите двама.

Лари Дженингс се ухили и издърпа стреличките си от корковата мишена. Аз се върнах обратно на бара. Тримата продължиха да хвърлят. Бях приключил с втората си бира, когато Дженингс заби три десетки и спечели играта. Пристъпи към мишената, за да си прибере стреличките, но аз го изпреварих.

— Това ли търсиш, Лари?