Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 81

Погледнах часовника си. Единайсет минути от изстрела. Направих няколко снимки през прозореца, после направих същото и във вътрешността на етажа. Спуснах се обратно по стълбите. Единственият ми шанс беше да обиколя района. Може би стрелецът беше някъде наблизо, готов да довърши делото си.

Спрях в уличката зад фабриката, съблякох защитното облекло и го пъхнах в раницата си. Не ми пукаше, че все още се намирам в заразената зона. Гащеризонът ми пречеше бързо да грабна пистолета си и това представляваше далеч по-голяма опасност за здравето ми.

Поех надолу по улицата, успоредна на магистралата. От двете й страни се редяха мизерни къщички, по-скоро бараки — четири тънки стени с покрив от насмолена хартия. Провиснали, обрасли с трева навеси, посивели от автомобилните изпарения на магистралата.

Преброих четири изгорели къщи. Други три все още тлееха. Уличното платно беше покрито със счупени стъкла и боклуци. Вятърът носеше хартии над изпочупените мебели, пръснати навсякъде.

Свърнах зад ъгъла и спрях. В средата на пресечката стърчеше стол с подвижна облегалка, в който седеше някаква жена. Приближих се. Очите й бяха заковани в мен, но на челото й зееше грозна дупка. Над главата й се стрелна ято малки черни птички, които с писък изчезнаха. Дърветата наоколо бяха голи и черни.

Две момчета се мярнаха на пресечката. Едното носеше четка и кутия с боя. Миг преди да изчезнат, то замахна с четката и напръска приятеля си с червена боя. Смехът им бавно заглъхна надолу по безлюдната улица. Някъде зад гърба ми пропука греда, разнесе се трясък.

Кривнах към някакво двуетажно бунгало, което не беше засегнато от огъня. Щората помръдна и две очи се впериха в мен. Махнах с ръка, подканяйки непознатия да отвори прозореца. Очите изчезнаха, а на тяхно място се появи дулото на едрокалибрен пистолет.

Приех предупреждението и се върнах на улицата. На вратата на една от изгорелите бараки се виждаше голям X, изписан с червена боя. Разритах гредите и влязох. В тесния коридор вонеше на бензин. Под прозореца лежаха два трупа. По всичко личеше, че единият беше умрял от вдишването на отровен дим. Лицето на другия беше частично отнесено от едрокалибрен куршум. Опитах прозорците, но те се оказаха заковани.

Направих няколко снимки на вратата, прозорците и труповете. После се насочих към задната част на постройката, където личаха останките от кухнята. И тук прозорците бяха заковани. Блъснах задната врата в мига, в който отвън долетя скърцането на тежки подметки.

Първото нещо, което видях, беше църквата. Кръстът на покрива й пламтеше под първите лъчи на изгряващото слънце. На стъпалата отпред стоеше Рей Сампсън. Намираше се на десетина метра от мен. Нещо като предпазна маска стърчеше от джоба на якето му. Пред него беше Маркъс Робинсън, паднал на колене. Зад него проблясваше бръснатата глава на Джейс. Ръцете на Маркъс бяха на главата, а Джейс беше насочил пистолет в тила му. Огледах се за снайперист, заел позиция между тримата, но видях само някаква пушка помпа с рязана цев, която се търкаляше на земята. Главатарят на бандата приклекна и докосна рамото на Маркъс. Не чух думите, които бяха изречени. Лицето на момчето остана непроницаемо. Рей Рей се изправи и отстъпи крачка назад. Джейс се разкрачи и стисна пистолета с две ръце. Маркъс Робинсън все още не подозираше, че му остават най-много пет секунди живот.