Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 80

Рей Рей беше заповядал да ударят „Шестте аса“ по домовете им и да ги запалят. Не бе пропуснал да обясни как трябва да го направят. Първо трябваше да минат по-младите и да маркират вратите им с червена боя. После идваше редът на двойките с бидоните и пистолетите за пирони. Единият щеше да полива стъпалата с бензин, а другият да заковава вратите и прозорците. Първият трябваше да запали клечка кибрит и да я хвърли на стъпалата, а после двамата да седнат на тротоара и да гледат как се вихри пожарът. Да слушат писъците вътре и да се опитват да отгатнат кой ги издава. Работата на Маркъс беше да застреля всеки, който успееше да се измъкне, а след като пламъците стихнеха — да обиколи руините и да довърши оцелелите.

Маркъс свали маската и избърса потта от челото си. Ръката го болеше. Държеше я притисната към гърдите си и бавно напредваше през буренясалия двор. Рей Рей трябваше да се възползва от шанса си и да го убие. Но вместо това той му премаза пръстите и навря пушка в ръцете му. Защо ли, запита се момчето, докато ловко зареждаше пушката с една ръка.

Паважът пред него бавно просветляваше от настъпващото утро. В дъното на улицата се очерта силуетът на стара църква с голи стени. На стъпалата пред нея се виждаше фигурата на висок мъж с пистолет в ръка. Маркъс хлътна в близката сянка. Позна кой е мъжът само от начина, по който потропваше с крака.

Запълзя напред в процепа между две сгради. Пушката сочеше напред, влажният му показалец докосваше спусъка. Рей Рей се обърна и първите лъчи на слънцето осветиха лицето му. Сърцето на момчето забави ритъма си, кръвта застина в жилите му. Беше ловец по рождение, много търпелив за възрастта си, но все още прекалено млад и неопитен. Изобщо не му мина през ума, че дивечът може да е самият той. Докато не стана късно.

39

Прекосих „Айзенхауър“ и поех по рампата към изхода. Край магистралата се издигаше самотната тухлена сграда на някогашната бирена фабрика „Шлиц“ с големи каменни букви на фасадата. Отдавна вече не произвеждаха „Шлиц“, но четириетажната постройка беше много подходяща за онзи, който беше обстрелвал влака.

Открих една отворена врата в страничната стена, проникнах през нея и бързо проверих първите три етажа, които се оказаха празни. Тясна желязна стълба ме отведе на последния. На цимента пред единствения отворен прозорец имаше черна постелка. Надникнах навън към коловозите на метрото и неподвижната композиция. Пред нея току-що беше спрял специализиран автомобил с включени сигнални светлини, от който изскачаха мъже в защитни облекла. Да се стреля оттук беше трудно, но не и невъзможно. Отдръпнах се от прозореца, огледах постелката и обиколих празния етаж. Той без съмнение бе стоял тук, но не бе оставил следи. Или поне такива, които бих забелязал.