Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 31

И двамата погледнахме през прозореца. Тротоарите бяха мокри от мартенския дъжд, който беше спрял преди малко. На ъгъла стоеше двойка с дебели палта, която чакаше зеленото на светофара. Буик последен модел маневрираше пред едно свободно място край тротоара. Черните му стъкла бяха плътно затворени. По принцип те бяха забранени, но тук се срещаха буквално на всяка крачка. Хайд Парк е херметически изолиран свят на култура и привилегии, в центъра на който тупти огромното сърце на Чикагския университет. Но синята кръв не отиваше надалеч. Само на един-два километра от споменатия център списъкът с нобеловите лауреати на университета не означаваше нищо. Там властваха бандите. От време на време гръмваха по някой нещастник и затъмняваха стъклата на автомобилите си — просто ей така, за кеф. Онзи, който проявеше интерес към цвета на стъклата, лесно можеше да се прехвърли в групата на покойниците. Обърнах гръб на прозореца. Рита посегна към коженото куфарче в краката си.

— Разполагам с имената на част от фирмите — обяви тя, отвори куфарчето и извади лист хартия. — Всички са неизвестни, с един-двама служители, без какъвто и да било опит.

Хвърлих бърз поглед на списъка.

— Може би са спонсорирали предизборната кампания?

— Нищо подобно. Не са дали дори цент за кмета или за когото и да било друг. Поне по документи.

— Означава ли това, че плащат директно на Рисман?

— Вероятно.

— Колко големи са договорите?

— Нищо особено, но тук става въпрос за нещо друго.

Отново разгледах списъка.

— Мислиш, че всички принадлежат на един и същ собственик, така ли?

— Да. Но не знам по какъв начин са свързани и — което е още по-важно — кой е собственикът.

— Има ли значение? — попитах аз, докато й връщах списъка. — Важното е, че имаш Рисман, който е публична фигура. Напиши за него. Пусни прожектора и гледай как се разбягват плъховете.

Рита поклати глава.

— Нима мислиш, че нещата стигат още по-нагоре?

Тя извърна глава и не отговори. Аз отново погледнах към улицата. Буикът още беше там, със свалено странично стъкло. Шофьорът се виждаше в профил. Издължено изпито лице, тъмни очила на челото и цигара в ръка. Не гледаше към нас, но това беше без значение.

— Извини ме за момент.

Отидох на бара, платих сметката и попитах жената на касата дали разполага с фишек монети от четвърт долар. Оказа се, че има два. Излязох през задната врата и заобиколих квартала. Буикът все още работеше на място със свалено стъкло, шофьорът продължаваше да пуши. Стиснах фишеците в дясната си длан, прекосих улицата и се насочих към предницата на колата. На десетина метра от нея спрях, потръпнах от студа и духнах в ръцете си, оглеждайки се за такси. За миг очите на шофьора се извърнаха към мен, после отново се насочиха в страничното огледало и оттам към Рита, седнала до прозореца на кафенето. Изминах последните десет метра. Лявата ми ръка беше отпусната надолу, а дясната беше свита в юмрук. Шофьорът отново се обърна да ме погледне.

— Как е работата? — попитах.

Той вирна брадичка, но не отговори. Не ме позна, но аз веднага установих самоличността му.