Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 29

— Които понякога вкарват хората в найлонови чували — отбелязах аз. — Десетки, дори стотици.

— Числата не са толкова важни — възрази Бразил, стана от стола и се насочи към противоположния край на лабораторията, откъдето се върна с тънка черна папка. — Имаме грижата за първите заразени, непрекъснато мислим за тях. Това тук е нещо като наръчник за лаиците. Първите му три части са посветени на основите на биоинформатиката.

Вратата зад нас щракна и в лабораторията се появи Моли Карълтън.

— Започнах обработката на аерозолните пакети — докладва тя. — До два часа ще имаме резултати. — Пейджърът на колана й протяжно изписука. Тя го откачи и погледна дисплея. — Даниълсън.

После иззвъня един от телефоните и Моли включи високоговорителя. Човекът от Вътрешна сигурност не си направи труда да поздрави.

— Кели там ли е?

— Тук съм — рекох.

— А кметът още ли се мотае долу?

Не бях виждал Уилсън, но не се учудих, че е някъде в сградата.

— Беше със Стодард, но мисля, че си тръгнаха — поясни Моли.

— Добре. Кели, трябва да изясня някои неща с учените.

— А пък аз трябва да се прибера у дома.

Настъпи тишина. Напрегнах слух да чуя някакви странични гласове, но високоговорителят мълчеше.

— Бъди на разположение — рече Даниълсън. — Не се разделяй с мобилния си телефон още час-два, след което можем да приключим.

— Добре — казах, махнах на двете жени с бели престилки и се насочих към изхода.

14

Напуснах сградата, напълних гърдите си с чист въздух и ми се допуши. На фона на урока по черна биология опасността от рак на белите дробове ми се струваше дребна работа. Една кола изскочи иззад ъгъла на блока и се насочи към мен. Стъклото откъм шофьора се спусна наполовина.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Мога да ти задам същия въпрос — примигна Рита Алварес. — Имаш ли време за кафе?

— Защо не — свих рамене аз и седнах до нея.

Спряхме пред едно кафене на три пресечки по-нататък. Казваше се „Прясно смляно“. Тук всичко беше органично и следователно полезно за здравето. Включително кофеинът. Поръчах си черно кафе без сметана, бутнах купчината книги от масата и сритах три от котките на съдържателя. Рита предпочете билков чай.

— Какви са този котки? — попитах.

Рита сви рамене и взе в ръце един едър черен котарак. Едното му око беше зелено, а другото липсваше.

— Била ли си тук и преди? — пожелах да узная аз.

— Не.

Котаракът скочи на пода и се отърка в краката ни. Сервитьорката донесе чая в прозрачна стъклена каничка. Репортерката на „Дейли Хералд“ свали капачето и вдъхна ароматната пара.

— Лавандула — замечтано прошепна тя.

— Страхотно — кимнах аз. — А сега ще ми обясниш ли какво търсиш по никое време пред „Лаборатории Си Ди Ей“?

Рита върна капачето на мястото му и напълни чашата си. Имаше перфектна кожа с мирис на бадем. Усмивката й разкриваше два реда безупречни зъби. Всички се питахме защо не работи в телевизията.