Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 3

Чайникът засвири. Почти едновременно с него иззвъня и телефонът. Рейчъл се изправи на прага в момента, в който посегнах да го вдигна. Не беше гласът, който очаквах. За разлика от информацията. Нея я очаквах. Изслушах го, вметвайки само една-две думи. Накрая гласът замлъкна, вероятно очаквайки някаква реакция от моя страна.

— Къде си? — попитах.

Гласът обясни.

— Добре, след час съм при теб — казах аз и прекъснах връзката.

Рейчъл изглеждаше така, сякаш иска да каже нещо, но после размисли и ми обърна гръб. Маги се беше събудила и ме наблюдаваше от канапето.

— Искаш ли закуска?

Ушите на кученцето щръкнаха при познатата дума. Тялото му се стрелна към кухнята, изпреварвайки ме с цялата дължина на дневната.

— Това ли очакваше? — попита Рейчъл, подавайки ми чаша чай.

— Не знам.

Нахраних Маги. Двамата стояхме и слушахме как хруска храната, а после облизва купичката си.

— Трябва да изляза — рекох.

— Едва ли ще съм тук, когато се върнеш.

— Рейч…

— Спри!

Ръката й се вдигна пред лицето, сякаш да го предпази. После тя се обърна и излезе, следвана от кученцето. Отидох в спалнята и започнах да се обличам. Когато се върнах, Рейчъл се беше свила на канапето.

— Ще поговорим по-късно — рекох.

Понечих да добавя още нещо, но после си спомних какво се случва, когато говоря прекалено много. Обърнах се и излязох.

Навън все още беше тъмно. Поех надолу по „Адисън“. На изток небето просветляваше. Ярки цветни щрихи върху старото платно на чикагската нощ. Градът все още спеше. Навсякъде, с изключение на моите сънища. И сънищата на онези, които ми бяха скъпи.

2

Бащата на Дони Куин беше работил като ченге в Чикаго, дядо му — също. Фамилията знаеше как функционира градът, за кого трябва да се погрижи, как се върши работа. А това никак не беше сложно: обръщаш внимание на важните персони, а през останалото време пълниш джобовете си по всички възможни начини. Дони насочи патрулката надолу по „Холмстед“ и зави наляво по „Рандолф“. Преди десет години районът беше задръстен с камионите на рибопреработвателните цехове, простиращи се на разстояние от пет пресечки. После се появиха предприемачите от центъра и светофарите включиха на зелено. Изчезнаха закононарушенията и проблемите с лицензирането. Всичко беше разделено на зони, подписано и подпечатано. Необявени за продажба имоти сменяха собствениците си за една нощ. След което започна строителството. Общината издаваше разрешения за строеж с лекотата, с която прословутата гъска си пълни гушата. Всъщност тя беше именно това — тлъста, лакома и доволна гъска, която с едната ръка прибираше тлъсти подкупи, а с другата сключваше абсурдни договори за съвместна дейност. Шибана, ама чудесна работа, усмихна се Дони.

Спря колата пред първия ресторант. Тук специалитетът беше суши — пет парченца риба, които струваха трийсет долара. Минаваше шест сутринта, но все още беше тъмно. Дони примигна с фаровете. Трийсет секунди по-късно от вратата излезе дребен латиноамериканец с червено сако на пиколо. Дони открехна страничното стъкло и пиколото пъхна книжен плик в процепа.