Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 2

— Ще си направя чай — рекох. — Ти искаш ли?

Тя поклати глава. Останах на мястото си. Известно време седяхме в мрака и мълчахме.

— Не можеш да спиш, нали? — подхвърли тя.

— Сънувах нещо.

Тя кимна и отново замълча.

— За какво ти е този нож, Рейч?

Тя сведе очи към ножа, който стискаше с лявата си ръка.

— Взех го от кухнята.

— Но защо?

Тя премести поглед към парчето сирене на ниската масичка.

— Искаш ли да опиташ?

Поклатих глава.

— Май си помисли, че искам да нараня някого, а? — подхвърли тя, вдигайки острието между нас.

— Просто се учудих, че държиш нож, Рейч.

— Добре съм.

От нападението беше изминал близо месец. Отоците по лицето й бяха почти изчезнали. За тях свидетелстваха само жълтеникави белези.

— Какво сънува? — попита тя.

— Обикновено не си спомням.

— Обикновено?

— Понякога имам предчувствия. Всъщност само два пъти. Събуждам се с убеждението, че нещо се е случило.

— Това не е предчувствие, след като вече се е случило.

— Права си.

— Ще си правиш ли чай?

— След малко.

— Разкажи ми за тях — подкани ме тя, отряза си парченце сирене и отхапа крайчеца му.

— За сънищата ли?

— Не, за предчувствията.

— Първото беше, когато умря брат ми.

— Филип?

— Тогава бях на четиринайсет. Събудих се посред нощ и отидох в дневната.

— И?

— Седнах пред телефона и зачаках. Десет минути по-късно той иззвъня. Директорът на затвора ми съобщи, че се е самоубил. Обесил се с чаршаф в килията си. Но аз вече го знаех.

— Съжалявам.

— Второто се случи преди две години — през нощта, в която умря баща ми. Помня как отворих очи. Усещах смъртта на стареца като сух прах, полепнал по гърлото ми. Извадих бутилка уиски и си налях една чаша. После отново седнах до телефона и зачаках да звънне.

— А сега? — попита Рейчъл.

— Там е работата, че този път не съм сигурен.

— Но има нещо, така ли?

— Да, мисля, че има.

Тя стана от креслото и остави кученцето на канапето.

— Аз ще направя чая.

Слушах как пуска водата и слага чайника на котлона. Изправих се и издърпах една книга от полицата. „История на Пелопонеската война“ от Тукидид. Трябваше ми известно време, за да открия абзаца. Книга II, Глава 7. Описание на чумата, върлуваща в Атина.

… Всички предположения за нейния произход и причините за появата й… ще оставя на други писатели, независимо дали са професионалисти, или не… Самият аз ще се концентрирам върху същността й и ще опиша симптомите, които може би ще помогнат на учениците ми да я разпознаят, разбира се, ако отново се появи. Това мога да го направя най-добре, защото самият аз се заразих и имах възможност да наблюдавам въздействието й върху другите…

Опитах се да си представя как Тукидид, макар и попаднал в обкръжението на смъртта, опипва тялото си и записва наблюденията си за нас, хората, които ще прочетат историята му две хиляди и четиристотин години по-късно. А Рейчъл просто я излъгах. Отлично знам от какво се страхувам и защо. Затворих очи и ги видях: двете голи електрически крушки в тунела на чикагското метро. С въпросителни под стъклената си обвивка. Сякаш търсеха отговор на същите онези въпроси, които си е задавал древният историк.