Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 25

Извърна се към Маркъс и попита:

— Значи искаш да го гръмнеш в главата, така ли?

— Да, сър.

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш.

Свикнал с тежестта на пистолета, Маркъс вече го държеше право пред себе си.

— Я ми дай това, Маркъс.

Рей Рей пое пистолета и кимна на хората си. Те сграбчиха Сесил за ръцете и го завлякоха в ъгъла. Босът прещрака със затвора и върна оръжието на Маркъс.

— Гръмни го, когато си готов.

Момчето стисна пистолета с две ръце и направи крачка напред. Не усещаше краката си, но това може би беше част от цялата работа. Джейс принуди Сесил да падне на колене, с лице към стената. Маркъс подуши някаква остра миризма. Една ръка докосна рамото му.

— Задръж, малкият — промърмори Рей Рей, застана между него и Сесил и попита: — Ти май напълни гащите, а?

Изправиха Сесил на крака. Дъното на дънките му беше увиснало, цялото на петна. Всички избухнаха в смях. С изключение на Сесил, който кривеше уста, без да може да издаде дори звук. С изключение на Маркъс и Джеймс, които не отделяха очи от Сесил и пистолета.

Рей Рей грубо блъсна лейтенанта си, който падна на земята.

— Гръмни го тоя негър! — заповяда той.

Маркъс направи крачка напред. Фигурата на Джеймс заплува някъде в периферното му зрение. Това вече беше без значение. Беше сам в своя вътрешен свят. Нямаше минало, нямаше бъдеще. Само той и пистолетът. Опря дулото в тила на Сесил, който подскочи, сякаш ударен от електрически ток. Хората на Рей Рей стиснаха пистолетите си. От устата на Сесил започнаха да излитат тихи накъсани писъци. На Маркъс изведнъж му се прииска всичко да приключи. Стисна ръкохватката, уви показалец около спусъка и рязко натисна. Ударникът остро изщрака, но изстрел не последва. Сесил рухна странично, разтърсен от ридания. Рей Рей издърпа пистолета от ръцете на Маркъс и се наведе над него.

— Ти си готов убиец, малкият — прошепна с уважение той. — Това е истината, повярвай ми. А сега ми кажи защо си пожелал да ме видиш…

12

Маркъс Робинсън седеше на канапето на зелени и бели райета и разказваше на Рей Рей за ченгето, наречено Дони Куин.

На пет километра от там Дони се събуди в леглото си. Стотина неравни удара го деляха от пълното спиране на сърцето.

Направи опит да отвори очи, но клепачите му отказаха да се подчинят. Стана, повлече се към огледалото и ги разлепи с пръсти. Отражението, което го гледаше, беше ужасно. Подпухналото му лице беше зачервено, дробовете му свиреха с всяко вдишване и издишване. Дони нямаше представа какво точно става с него, но хапчетата явно не си вършеха работата.

Усети как краката му се подгъват и пръстите му се вкопчиха в ръба на гардероба. Беше на прага на смъртта. В обърканото му съзнание се появиха смътни мисли за всичко онова, което не беше успял да свърши през живота си. Не за другите, а за себе си. Например да се грижи за сърцето си. Петдесет удара, преди да спре, проклетото нещо започна да мърда и да подскача в гърдите му. Направи отчаян опит да постави нещата под контрол. Гърдите му се издуха в огледалото.

Двайсет и пет удара. Дони се люшна към средата на стаята и изразходва пет от тях, за да набере 911. Успя да изграчи името си и рухна на пода.