Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 111

57

Клепачите ми трепнаха и отворих очи. Видях бели многоъгълници — като на восъчна пита, — които покриваха цялото ми лице. Тих глас достигна до съзнанието ми. Направих опит да раздвижа ръце, но те се оказаха притиснати отстрани на тялото ми. Лежах на нещо, което приличаше на дървен под, покрит от главата до петите във фолио на балончета. Гласът отново достигна до слуха ми. Беше Елън, която ми говореше през затъкната в ухото ми микрослушалка.

— Чуваш ли ме?

— Чувам те — прошепнах, надявайки се, че Гилмор не е някъде наблизо с подигравателна усмивка на лице.

— Добре. Дай ми една минута.

Пакетчето на Елън съдържаше „умна риза“ — една от авангардните разработки на „Лаборатории Си Ди Ей“, представляваща тънка мрежа от въглеродни нанонишки. Според предварителните тестове тя би трябвало да издържа на куршум 40-и калибър, изстрелян от разстояние пет метра. Размърдах рамото си. Явно ризата беше издържала, но това съвсем не означаваше, че е бронебойна. Но, общо взето, нямах причини да се оплаквам.

— Майкъл, ризата е открила известна загуба на кръв и автоматично е вкарала малка доза адреналин в кръвоносната ти система. Тя би трябвало да е достатъчна, за да те върне в съзнание. Жизнените ти показатели изглеждат нормални, но за всеки случай ще ти вкарам още една доза. Можеш ли да ми разкажеш какво се случи?

— Простреляха ме два пъти. Рамото ми е засегнато, или само одраскано.

— Можеш ли да се движиш?

Отново размърдах пръстите си.

— Дай ми само минутка.

Елън млъкна. Опипах джоба на бедрото си, в който държах малък нож. Гилмор не си беше направил труда да ме претърси за скрито оръжие. Защо да го прави с човек, когото току-що беше прострелял от упор? Две минути по-късно ножът легна в дланта ми. След още една прерязах вървите, които стягаха китките ми. Намирах се в малка стаичка на втория етаж, съседна на някогашната работилница. Оттам долиташе тихото потракване на клавиатура. Гилмор. Вероятно беше решил да отхвърли малко писмена работа, докато се стъмни, а после да ме изхвърли някъде. Мамка му. Промъкнах се до вратата и надникнах. Беше на около пет метра от мен, с гръб към вратата и приведен над бюрото.

Промъкнах се навън и безшумно се насочих към него с нож в ръка. До лакътя му лежеше пистолет. Навън продължаваше да вали. По-силно от преди. Тропотът на капките по стъклото заглушаваше стъпките ми. Спрях на шейсет сантиметра от него и видях как раменете му изведнъж се стягат. Ръката му се пресегна за пистолета, тялото му се завъртя. Но вече беше късно. Стоварих месинговата дръжка на ножа в слепоочието му. Гилмор се олюля и рухна на пода заедно със стола. В следващия миг скочих отгоре му. Той направи опит да се извърти, но аз бях зад него и имах опора. Увих здравата си ръка около гърлото му, изчаках адамовата ябълка да легне в свивката на лакътя ми и стегнах хватката си.