Читать «Подземията на Чикаго» онлайн - страница 102

— Доколко си сигурна във всичко това?

— Обикновено се чувствам достатъчно сигурна за работата, която върша.

— Тогава от какво се плашиш?

Светлите й очи примигнаха.

— Какво те кара да мислиш, че съм уплашена?

Отново сведох очи към черната чанта.

— Ако действително си се справила с патогена, ти си герой за половината свят. Но въпреки това ние двамата си седим в тази дупка, пием бог знае какво, заобиколени от бог знае какви негодници, а на масата между нас се мъдри пистолет.

Стори ми се, че долавям най-незабележимата усмивка на света. Елън бръкна в чантата си и измъкна револвер с късо дуло.

— Два — поправи ме тя.

— Колкото повече, толкова по-добре. Аз знам за какво ми е пистолетът, а ти?

— Имам си своите притеснения.

— Слушам те.

— По моите изчисления жертвите вече надхвърлят хиляда, но най-лошото тепърва предстои. Сутринта направих анализ на най-новите данни. През последните няколко часа скоростта на заразата с чикагския патоген е спаднала с четирийсет процента.

— Това не е ли добре?

— Това е странно. И може би опасно.

Рискувах още един бърз оглед на помещението. Куцият се размърда на високото столче и бръкна в джоба си. Протегнах ръка към пистолета. Онзи измъкна джиесем и се взря в екрана. Отново насочих вниманието си към Елън.

— Може би вирусът започва да се изтощава — рекох.

— Все още е рано. Очаквах огнища на зараза и на „О’Хеър“.

— Но засега няма, така ли?

— Не съм чула за подобно нещо — поклати глава тя. — Сякаш вирусът изведнъж се е изтощил и изчезнал.

— Говори ли с шефа си за този спад?

— Със Стодард? Не.

— Защо?

— Освен с теб не съм говорила с никого, Майкъл. Не ме питай защо.

Куцият щракна капачето на джиесема, допи си питието и стана. Огледах палтото му, но не забелязах издутината на оръжие. Той хвърли няколко долара на бара и излезе. Дийк извърна очи към мен, без да обръща внимание на парите. Свих рамене. Дребният барман прибра банкнотите в джоба си.

— Какво гледаш, Майкъл?

— Нищо — тръснах глава аз. — Но все още не съм сигурен какво мога да направя за теб.

— Искам някой да е в течение на онова, което съм свършила. Знам, че не разбираш същността му, но в чантата ми има няколко диска, на които е записано цялото ми изследване. Ако ги предадеш на когото трябва…

— Къде отиваш? — прекъснах я аз.

— Сега ли?

— Да.

— Сутринта един приятел прибра пепелта на Ана. Надявам се, че ще успея да се сбогувам с нея.

Бях забравил за сестра й. Сега обаче тя изведнъж се появи при нас и сякаш искаше да вземе участие в разговора. В компанията на безличната и безименна смърт.

— Съжалявам за Ана — промълвих.

— Благодаря — прошепна тя.

Пръстите й докоснаха салфетката, бледото й лице се разкриви. Плъзнах ръка по масата и докоснах нейната.

— Вината не е твоя, Елън.

— Аз я убих.

— Не си.

Тя не възрази, а само избърса влагата от очите си и започна да сгъва салфетката.

— Споменавал ли съм ти за по-големия си брат? — попитах.

— Не си ми разказвал нищо за себе си.

— Името му беше Филип. Беше на осемнайсет, когато се обеси с чаршаф.

Тя престана да сгъва салфетката.

— Съжалявам.

— И аз.

Гласът й изтъня с една октава.