Читать «Небесни псета» онлайн - страница 187
Джей Ръсел
— Ей — намеси се по-тих глас, — често ли идваш тук?
Примигнах един-два пъти и накрая видях като през мъгла Роза, която стоеше в долния край на леглото. Опитах се да вдигна глава, установих, че боли, после разбрах, че вратът ми е в гипс.
— Добре ли съм? — поинтересувах се и се помъчих да се видя.
От ръката ми излизаше нагъната като змийче тръба, друга водеше под завивките по посока на чатала ми.
— Не знам — усмихна се Роза. Дойде при мен и ме хвана за ръката. — Как се чувстваш? Помниш ли нещо?
Докато изричаше думите „помниш ли“, стисна с все сила ръката ми. Схванах тънкия намек.
— Е, не съвсем. Откога съм тук?
— От около осемнайсет часа. Наложи се да ти направят малка операцийка на хълбока. Където са те наръгали.
— Не помня — рекох, вторачен в очите й. Тя ми кимна и ме потупа по ръката. — Още съм замаян.
— То оставаше да не си — намеси се Сид. — Имал си доста тежка нощ. Всъщност седмица, доколкото разбрах от Роза.
— Да бе — потвърдих аз.
Какво, по дяволите, ставаше тук?
— Сигурна съм, че ще си спомниш всичко — каза Роза. — Как си ме спасил от ония типове от якуза, които ме отвлякоха, и как си помогнал да изобличим Джак Рипън и неговите филми, при снимките на които се извършват истински убийства.
— Помогнал съм какво? — изкрещях аз.
— Абе тегли им една майна — рече Сид. Погледна ме доста угрижено. — Дали да не повикаме лекар?
— Би ли отишъл ти, Сид? — рече Роза.
Изчака го да излезе от стаята.
— Тя е дълга и широка — подхвана Роза. — Но засега по-добре се прави на ударен. Просто „помни“, че си съдействал на японската полиция да разкрие връзката между „Небесно псе“ и „Усмихнатото хлапе“, и когато си се докопал до онези типове, те са ме отвлекли.
— Японската полиция ли? Какви ги…
Точно в този момент Сид се върна с един от лекарите. Детективът и Роза излязоха да почакат в коридора, докато лекарят ме преглеждаше и ми обясняваше накратко какво е състоянието ми. Най-сериозна била раната в хълбока ми. Бил пострадал и бъбрекът, но съм щял да се възстановя. Инак съм имал само леки драскотини и ожулвания. Щели да ме изпишат след три-четири дни.
Роза се върна сама, но преди да съм успял да я питам нещо, Сид надзърна от коридора.
— Ще приемеш ли още двама посетители? — попита той.
Погледнах Роза, тя кимна.
— Ама разбира се — казах аз, — тъкмо ще е по-весело.
Сид влезе, следван от двама японци. Сториха ми се някак познати.
— Добър ден, Мартин сан — подхвана по-възрастният.
Двамата се поклониха лекичко.
— Хм — изпелтечих аз.
— Сигурно позна, Марти, инспектор Йоримицу и детектив Бенкай — притече ми се на помощ Роза.
— Инспектор кой?…
— Радвам се, че ви виждам по-добре — поде Йоримицу.
Беше обръснат до блясък, косата му бе подстригана късо. Бенкай също се бе обръснал, макар че върху бузата му се мъдреше голямо парче марля, а ръката му висеше на превръзка. И двамата бяха в строги сиви костюми и вратовръзки и си умираха от притеснение.
— Да — казах и едвам се сдържах да не се засмея. — А вие,
— Не мога да се оплача — отвърна Бенкай и се усмихна.
