Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 5
Кристина Дод
Беше попаднала в ада.
Опита се да избяга.
Краката й се оплетоха в ресните на килима.
Спъна се.
Опита да се хване за нещо. Не успя. И се стовари с цялата си тежест на пода.
Главата й се блъсна в главата на единия от лъвовете.
Спечели лъвът.
Когато звездичките зад затворените й клепачи изчезнаха, тя си пое дълга, накъсана глътка въздух. Костите я боляха от удара. Килимът миришеше хубаво, на цитруси и сандалово дърво. Главата… главата й наистина я болеше. Тя вдигна ръка да докосне болезненото място на слепоочието си.
Някой хвана китката й.
— Недейте. Кървите.
Мъжът. Онзи с високомерните кафяви очи. Кога бе успял да стигне от вратата до нея?
Обяснението беше просто. Явно е била в безсъзнание. Но не си спомняше да е губила съзнание. Спомняше си само… спомняше си само, че го вижда.
— Сър, да се обадя ли в полицията? — Друг мъж. Услужлив. Безшумен. Експедитивен.
— Обади се на лекарката — каза господин Високомерен.
— И после на полицията, така ли?
— Само на лекарката.
— Да, сър. — Другият прозвуча неодобрително — но се подчини. Стъпките му се отдалечиха.
Господин Високомерен притисна нещо меко до главата й.
Тя примига и се опита да го махне.
— Оставете го там — заповяда той. — Кървите върху килима.
— Добре — промърмори тя. Не иска безценния му килим да се изцапа с кръв.
— Отворете очи — дойде гласът му.
Сигурно беше сбъркала. Това не можеше да е красавецът. Мъж, който се държи така грубо с едно проснато и кървящо на пода момиче, не можеше да е привлекателен.
Отвори очи. Вдигна ги към него.
Той я погледна в отговор — студен, преценяващ поглед.
Сърцето й спря. Дишането й спря. Замръзна.
Защото беше права в едно: той не беше красив — беше груб, спиращ дъха, погледът му пронизваше като мълния и оставяше след себе си мъртъвци.
Но пък какъв начин да умре! Ако това бе наказанието й, задето се е опитала да открадне една безценна картина, то кражбата току-що се бе превърнала в новия й начин на живот.
Господин Високомерен се отпусна на колене до нея. Беше облечен в бяла колосана риза със завити нагоре ръкави.
Хубави ръце.
И сини джинси, които обгръщаха плътно бедрата му.
Той хвана китката й с една ръка, а с другата притисна марля към челото й.
Сърцето й подскачаше в гърдите.
— Коя сте вие? — попита я той.
— Ъъъ…
Очевидно не успя да отговори достатъчно бързо, защото той изстреля втори въпрос:
— Какво правите тук?
— Тук? — Тя повдигна глава и се опита да се огледа. Мигновеното главоболие и гаденето я накараха да се отпусне отново на пода, тя затвори очи и промърмори: — Ще повърна.
Той внимателно докосна с ръка марлята върху главата й. В ушите й нахлуха звуци — как той стои, отдалечава се, връща се обратно.
— Ако се наложи, ето една купа.
Тя отвори очи едва-едва и погледна.
Той държеше в ръце гравирана стъклена ваза със златни орнаменти, изработена в регентски стил. Беше изключителна.
Попита слисана:
— Да не сте побъркан? Това е хоунсдейлска ваза, оригинал. Не мога да повърна в такова нещо!
За един кратък миг от секундата й се стори, че вижда в очите му весели искрици.