Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 6

Но не. Господин Високомерен беше все така неприветлив както преди, когато произнесе:

— Разбира се. Извинете ме. Изгубил съм си ума. — После се огледа. — А дали ще можете да повърнете в лиможска купа за пунш?

— Няма проблем. Но… — Тя си пое дълга глътка въздух. — Струва ми се, че вече съм добре. Просто трябва да съм внимателна и да не бързам да се изправям.

— Имате мозъчно сътресение.

Убедеността му я направи леко войнствена.

— Не сте лекар.

— Не, разбира се, че не. Нямаше да изпращам за такъв, ако бях.

— Ха… — Напоследък се беше нагледала на лекари и макар той да се държеше твърде покровителствено, както го правеха лекарите, все пак беше прекалено напрегнат, за да пасва на профил на истински медик.

Той продължи:

— Но не е нужно човек да е хирург, за да види, че сте ударили толкова силно лъва, че сте му счупили зъбите.

Тя огледа лъва с присвити очи. Той продължаваше да се зъби, но някак несиметрично.

— Надявам се, че не е лоша поличба.

— Ако е, не знам как да я изтълкувам.

Другият мъж, висок, як, с азиатски очи и тъмен тен, се върна и започна да обикаля наоколо.

— Лекарката е на път за насам.

— Сам, погрижи се да не бъда безпокоен.

Без да я погледне или да дава вид за присъствието й, Сам излезе и затвори вратата след себе си.

— И така: коя сте вие? — Господин Високомерен свали марлята от главата й и се усмихна при вида на разпиляната й коса.

Хората, особено мъжете, имаха склонност да се усмихват, когато виждаха водопада от лъскави медни къдрици. Всъщност, хората, особено мъжете, имаха склонност да се усмихват през цялото време, без значение на какво.

Но не и този неумолим мъж с орлов нос, който я разпитваше. Усмивката му изчезна изведнъж, като грешка, която е решил да поправи.

Тя бе възвърнала до известна степен спокойствието на духа си, не гореше от желание да обяснява мисията си, но за сметка на това също имаше въпроси.

— А вие кой сте?

— Девлин Фицуилям.

Което не й говореше абсолютно нищо.

— И сте тук, защото…?

— Живея тук.

Тя се ококори.

— Аз съм собственикът на къщата — додаде той услужливо. — Тази, в която нахлухте. Същата онази с хоунсдейлската ваза и лъва с вече счупените зъби.

— Вие сте собственик на Уолдемър Хауз? — Тя се опитваше да разбере неразбираемото. — Ами другият човек…? Онзи, на когото е била преди?

— Брадли Бенджамин? За него ли питате? — Девлин отново вдигна китката й. Свали черната й ръкавица. Целуна… О, боже. Целуна връхчетата на пръстите й. — Кой по-точно Брадли Бенджамин? Трети или Четвърти?

— Аз… ъъъ… не знам. — Тя не беше подготвена за този разговор. Беше планирала да влезе, да вземе картината и да си тръгне, без да говори с мъж, чиито безмилостни очи изискваха истината, а устните му сами продължаваха диалога.

— Брадли Бенджамин Трети ми продаде къщата — обясни Девлин. — Брадли Бенджамин Четири — наричам го Четири, което му е безкрайно неприятно — обича да се отбива и да се оплаква.

— О! — Баба й се беше заблудила. Много се беше заблудила. Брадли Бенджамин беше продал къщата. И този непознат се е нанесъл тук. Картината не беше на мястото си.

А Медоу беше здравата, ама здравата загазила.