Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 17

— Срещнали сме се случайно?

— Съдбата ни беше сватовница. Бях изтощен от преговорите за тази къща и страшно изнервен от безкрайните административни глупости. Бях изгубил посока в живота, бях забравил какво е удоволствие. Облегнах се на един камък и се загледах в морето…

Слънцето огряваше обърнатото му нагоре лице. Вълните се разбиваха в краката му, а Средиземно море излъчваше соления си аромат, докато из въздуха се носеше лек мирис на лавандула. Моментът беше съвършен, сапфир в буйния поток на времето… но необичаен копнеж извикваше меланхолия в душата му. Цял живот се бе наслаждавал на усамотението, на миговете, откраднати от динамичния и убийствен бизнес — сключване на сделки, преобразяване на складове в модни апартаменти, строеж на луксозни бутикови хотели върху запуснати терени.

Но днес не се чувстваше усамотен. Чувстваше се самотен. Непоносимо самотен.

С крайчеца на окото си улови ивица цвят. Обърна се и видя жена. Беше висока и с лъскава като нова медна монета коса…

— Не съм висока. Само един и седемдесет съм — прекъсна го тя.

Девлин сложи пръст на устните й и поклати укорително глава.

— Кройката на лятната ти рокля те правеше висока, а дългите ти, спокойни крачки ме караха да мисля само за едно нещо…

— Да, обзалагам се, че знам какво е.

Той знаеше, че това е жената, която му бе отредила Съдбата.

— Е, щях да загубя облога — поклати глава тя.

Държеше сандалите си в една ръка. Подритваше пясъка, докато вървеше, вперила поглед в хоризонта, където синьото небе се сливаше със синьото море. Изражението й бе отнесено и замечтано. Той си помисли, че тя изглежда също толкова самотна, колкото се чувстваше самият той, и когато пристъпи напред, очите й изразиха слисване, после станаха предпазливи, а най-накрая… топли. Без да каже и дума, непознатата го прегърна, целуна го и от този момент всичко се промени.

— Еха — прошепна Медоу. Добър беше. Знаеше, че всичко това е измишльотина, но докато плетеше историята си, той я въвличаше в нея и тя почти му повярва. Почти я изживя заедно с него.

— Може би не си ме спомняш, но тялото ти познава моето. Тялото ти копнее за насладата, която мога да му доставя. — Гласът му звучеше като черно кадифе — мек, плътен, съблазнителен. Ръката му обгърна китката й и се плъзна под широкия ръкав към вътрешната сгъвка на лакътя. Палецът му помилва нежната кожа. — Не са ни нужни топли бели пясъци и средиземноморски бризове. Не ни трябват палмови дървета и лодки със стъклени дъна. Нуждаем се само един от друг… и светът ще отплава от нас.

Той не толкова злоупотребяваше с тялото й, колкото я съблазняваше с думите си… Всяка от тях потъваше в съзнанието й и изпращаше трепетни сигнали до места, които нямаха нищо общо с брака, а със съвкуплението. Бедрото му се търкаше в нейното нагоре-надолу и тя разсеяно се опита да си спомни кога за последен път беше бръснала краката си.

После реши, че това не я интересува, защото искаше да сплете тялото си с неговото. Всъщност, бедрата й вече се бяха насочили към него, когато малкото й останал разсъдък я възпря.