Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 148

— Спомням си баба ми много добре. — Медоу погледна картината и отново я докосна. Под пръстите си усети боята пресъхнала, безкръвна. — Тя е сътворила живота си. Рисувала е. Отгледала е Шарън. Пътувала е. Имала е любовници. Била е щастлива. Но отдолу… нещо е липсвало. Никога не е обичала друг мъж след Брадли. Искала го е, а не са могли да живеят заедно. Били са прекалено различни.

— Обстоятелствата са сходни, но не еднакви, защото аз не съм Брадли Бенджамин, а ти не си баба си. Виж, Медоу, единственото, което мога да ти кажа със сигурност, е, че ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало, и че ще те обичам винаги. Но ако това ще те накара да се чувстваш по-добре — той извади една книга с меки корици от джоба на панталона си и я сложи на пода между тях — общите неща между нас са мост, който можем да изградим.

Тридесет и осем

„Тайната градина“.

Медоу взе книгата.

Някой я беше чел. Беше поомачкана, а ъгълчето на едната корица прегънато.

— Докато беше в болницата, отидох до магазинчето за сувенири и я открих там. Бяха получили един екземпляр същия ден. Не, не съм от хората, които вярват в съдбовни знаци — Девлин имаше талант да омаловажава, — но не можах да игнорирам този. Така че я купих.

— И?

— Прочетох я в чакалнята. — Невярващият й поглед го накара да добави прибързано: — Не цялата, разбира се. Но я завърших днес призори, преди да си легна.

— Не се ли страхуваш, че другите може да я смятат за прекалено сантиментална? — Тя прозвуча раздразнено дори в собствените си уши.

— Да съм се интересувал някога какво мислят другите?

— Хубаво. — Тя нямаше търпение. Не можеше да чака повече. — И какво мислиш?

— Спомняш ли си чудото накрая, когато мъртвата съпруга на Арчи го вика да се върне в градината? — Девлин се наведе към нея. Очите му блестяха. — Направо ме побиха тръпки.

Тя си каза, че би трябвало да е обръгнала на чара му, но не се сдържа и попита ентусиазирано:

— Нали беше страхотно?

— Доказателство, че любовта никога не умира, само понякога изгубва пътя.

Би трябвало да се досети, че всяка дума, която той произнася, е да подчертае правотата му.

Но той явно приключи с говоренето, защото се пресегна и взе ръката й в скута си.

Тя извърна глава, за да избегне целувката му.

Той я захапа за ухото.

Тя ахна и вдигна главата си, за да го смъмри.

Но целувката, която й даде, я накара да забрави как да се кара, как да говори, как да диша. А може би я накара да забрави защо изобщо е нужно да прави друго, освен да му отвърне с целувка.

Когато той вдигна глава, тя лежеше в скута му със затворени очи, с усмивка на лицето. Но искаше да му покаже, че не се е разтопила от целувката му. Или най-малкото… не само от целувката му.

— Ще се омъжа за теб заради Мия — информира го тя.

— Заради кого?

Тя отвори очи.

— Кухнята на Джордан. Мия. Специалистката по сосовете.

Той продължаваше да изглежда объркан.

Макар да беше готова да се обзаложи, че си спомня. Помнеше всеки свой служител.