Читать «Внимавай в картинката» онлайн - страница 146

— Стъклената ваза ще съдържа ли усмивката ти? Начина, по който влизаш сутрин, пълна с ентусиазъм за деня? Начина, по който танцуваш на лунна светлина, гола и възхитителна? Ще съдържа ли любовта, с която ме обсипа, без дори да ти хрумне, че може да съм недостоен?

— Точно сега наистина мисля, че си недостоен. — Погледът й остана върху голямата картина, сложена в широка рамка от черен емайл и позлата. — Виж, няма да ти позволя да ме съблазниш отново.

— Никога не съм те съблазнявал. Нито веднъж. Всеки път ти ме вземаше, отвеждаше ме на далечно пътешествие, в щастлива безпаметност и тържество. Така че не. Не се опитвам да те съблазнявам. — Гласът му стана по-дълбок и гладък, неустоим като нажежено стъкло и също толкова опасен. — Искам ти да ме съблазниш.

Това беше истина. Винаги бе позволявала на радостта, която изпитваше да е с него, да я доведе до интимност. Глупава, необмислена интимност. Ядосана и отчаяна, тя го погледна.

Грешка.

Изсеченото му лице, напомнящо това на Лиъм Нийсън, не се беше променило; то бе все така удивително, все така мъжествено, както винаги. Но очите му, широко отворените му тъмни очи я умоляваха смирено.

Само че тя си беше научила урока. Не им вярваше. И това я вбесяваше, защото искаше да му вярва.

— Какво искаш? Печалба! Преди да изляза от живота ти, трябва да спечелиш още веднъж, така ли?

— Да. Тръгваш си и отнасяш всичката слънчева светлина със себе си, вземаш душата ми, вземаш сърцето ми. Ще прекосиш страната и ще те виждам веднъж месечно, когато летим до някоя аерогара, за да си предадем бебето един на друг, и най-доброто, на което мога да се надявам, е дъщеря ни да прилича на теб. Искам да останеш тук с мен. Искам да те направя щастлива и ти да ме направиш щастлив. Гледам на това като на печалба. — Той седна на пода, кръстоса крака и я погледна. — Така че, да. Всичко опира до печалбата.

Умен беше. Бе успял да заеме скромна, умолителна поза — сякаш тя щеше да повярва, че някога би могъл да е скромен и умоляващ.

— Щеше да ме впечатлиш повече, ако беше споменал сърцето и душата си, преди да разбереш, че съм бременна.

— Дори не бях осъзнал. Усетих, че имам сърце едва след като ми каза, че ме оставяш. Не се ли запита защо, след като знаех коя си в действителност, не отидох при семейството ти да поискам обяснение? Защо, след като научих, че майка ти има рак, не те поставих на тясно? Не те попитах какво си мислиш, че ще откриеш? Не исках да те разобличавам. Ако го бях сторил, нямаше да имам причина да те задържа тук. — Той взе ръката й… — Медоу, обичам те.

Тя се дръпна.

— Искал си да ме използваш, за да отмъстиш на дядо ми.

— Скъпа, направих го първия път, когато той те видя. Онази сърдечна криза, която получи, беше идеалното отмъщение. Не фатална, слава богу, само болезнена.

— Съвсем типично. И напълно в стил „Девлин“. Не убивай враговете си; нарани ги, за да можеш да гледаш страданието им.

Бедата беше… че толкова отчаяно искаше да му вярва. Искаше да живее с него, да е до него, докато роди бебето, да го гледа как се разхожда с детето им наоколо с малка строителна каска, докато се занимава със строителните си проекти. Искаше да танцува с него на лунна светлина, да се буди до него, да се любят, докато и двамата се изтощят.