Читать «Пет мили» онлайн - страница 8

— Предполагам никога няма да разберем — прошепнах в тъмнината.

Вкопчих се в него сякаш бях удавник, а той беше спасителният ми пояс, и двамата понесени от течението на леденото море, изгубени заедно, но в същото време самотни.

По-късно той се откъсна от мен и ме остави сама, за да приготви кафе.

И сега вече бях напълно самотна.

* * *

Преди да си тръгна — преди да е станало време да се изправя пред обстоятелствата и да звънна на Джейс — Елиът ме разпита уморено, докато малкото му момиченце все още спеше, а утринните лъчи се процеждаха през прозореца на кухнята.

— Е — каза той, — значи майка ти наистина е там, а?

Кимнах.

— Мислиш ли, че ще се досети коя си?

Поклатих глава.

— Мислиш ли, че някой друг ще го направи?

Присвих рамене.

— Ще ми разкажеш ли всичко някой ден?

Засмях се горчиво, а въпросите му се забиваха като кинжали в сърцето ми.

— Няма да ми повярваш, ако ти разкажа.

Той пристъпи към мен, поглеждайки ме с тъжните си очи.

— Пробвай ме — каза, като взе празната кафена чаша от ръката ми и я постави на плота.

Поклатих глава.

— Няма да ми проговориш отново.

Погледът му беше толкова напрегнат, сякаш пробиваше дупки в мозъка ми и сам търсеше отговорите.

— Може и да ти проговоря — поспря за момент. — Наистина им видя сметката, а?

Кимнах.

Очите му се ококориха.

— Не мога да повярвам, че си ги убила.

— Защо? — попитах.

— Не знам. Та това си… ти. Момичето, което спасяваше изгубени котенца и хранеше птичките с трохи всяка сутрин след закуска.

— Изгубените котенца и птичките не са наранили никой — отвърнах. — А и без това не е като и ти да не си убивал никой.

Небраска беше моето безопасно убежище, моят подслон под дъжда. Нов дом за призрачно момиче като мен.

Само че един ден миналото ми връхлетя в крайпътния ресторант, който бабата на Елиът държеше. Работех там пет дни в седмицата, събирайки празните съдове и се придържах към безопасността на заградената кухня.

Един следобед си вършех работата, след като клиентите от обяд си бяха тръгнали и помещението беше почти готово да затвори за деня. Елиът ме чакаше на плота, където похапваше пържени картофки. Беше покрит с грес и масло, а опияняващата миризма, която се беше пропила в него, ме караше да се чувствам защитена където и да съм.

Докато злата участ не пристъпи в ресторантчето и едва не ме довърши за секунди.

Чух звънчето, което сигнализираше, че входната врата се е отворила и погледнах от гишето към най-ужасния си кошмар.

Един от членовете на „Джипси Брадърс“ се взираше в мен.

Братовчедът на Дорнан, Марко, явно беше пътувал с кола, тъй като не забелязах приближаващ мотор.

Притиснах се към плота, молейки Елиът с поглед. Бях застинала на място. Елиът ме изгледа подозрително и аз прошепнах безмълвно думите „Джипси Брадърс“.

Той се извъртя и застана пред мен.

— Затворихме за днес — каза Елиът, прикривайки ме, докато аз се приведох зад плота.

— Джулиет? — каза Марко дрезгаво, като се промъкна, пренебрегвайки Елиът напълно, и надникна през плота. — Я виж ти — каза презрително, като клекна на пети и протегна ръка към мен. — Изглеждаш дяволски добре за мъртво момиче.