Читать «Книга на илюзиите» онлайн - страница 8

Не си падах много по филми. Бях започнал да преподавам литература веднага след завършването си, едва преполовил двайсетте, и оттогава цялата ми работа бе свързана с книгите, езика, писменото слово. Бях превел неколцина европейски поети (Лорка, Елюар, Леопарди, Мишо), бях писал рецензии за списания и вестници и бях публикувал две литературоведски книги. Първата, „Гласове във военната зона“, беше изследване върху литературата и политиката, което анализираше творчеството на Хамсун, Селин и Паунд във връзка с профашистката им дейност през Втората световна война. Втората, „Пътят към Абисиния“, беше книга за писатели, отказали се от писането, размишление над мълчанието. Рембо, Дашиъл Хамет, Лора Райдинг, Дж. Д. Селинджър и други — брилянтни поети и романисти, които по една или друга причина бяха спрели да пишат. Планирах да започна нова книга, за Стендал, когато загинаха Хелън и момчетата. Не че имах нещо против филмите, но те не бяха наистина важни за мен и нито веднъж през петнайсетте години преподаване и писане не бях усещал нужда да говоря за тях. Харесвах ги както всеки друг — забавление, движещи се тапети, огризки. Без значение колко красиви или хипнотични бяха понякога образите, никога не ме удовлетворяваха така могъщо, както думите. Струваше ми се, че всичко е твърде ясно, недостатъчно е оставено за въображението на зрителя и парадоксът е, че колкото по-старателно филмите симулират реалност, толкова по-малко успяват в репрезентацията на света — който е колкото около нас, толкова и вътре в нас. Ето защо инстинктивно винаги предпочитах черно-бели пред цветни филми, неми пред говорящи. Възприемах киното като визуален език, начин да се разказват истории, като се проектират образи върху двуизмерен екран. Прибавянето на звук и цвят създава илюзията за трето измерение, но в същото време унищожава чистотата на образите. Вече не им се налага да вършат цялата работа. И вместо да превърнат филма в перфектната хибридна медия, в съвършения от всички възможни светове, звукът и цветът отслабват езика, на който искат да придадат сила. Онази нощ, докато гледах Хектор и другите комици да крачат насам-натам из върмонтския ми хол, изведнъж ме порази мисълта, че наблюдавам едно мъртво изкуство, изцяло нефункциониращ жанр, който никога няма да бъде практикуван отново. И все пак, при всичките промени оттогава, творчеството им беше свежо и ободряващо като при първата му прожекция. Защото разбираха езика, на който говорят. Бяха изобретили синтаксис на окото, граматика на чистия кинезис и, с изключение на костюмите, колите и чудноватите мебели на заден фон, нищо в този език не можеше да остарее. Това бе мисъл, преведена като движение, човешка воля, изразяваща се чрез човешко тяло, и затова беше вечна. Повечето неми комедии почти не си дават труда да разказват истории. Те са като стихотворения, като разказани сънища, като някаква изпипана хореография на духа; и понеже са мъртви, навярно на нас днес ни говорят повече, отколкото на съвременната им публика. Ние ги гледаме през огромна бездна от забрава и тъкмо нещата, които така силно ги разделят от нас, ги правят толкова привлекателни: безмълвието им, отсъствието на цвят, накъсаните им, забързани ритми. Все прегради — и те затрудняват гледането, но същевременно освобождават образите от товара на репрезентацията. Стоят между нас и филма и затова не е нужно да се преструваме, че гледаме действителния свят. Светът, това е плоският екран — и той съществува в две измерения. Третото е в главата ни.