Читать «Книга на илюзиите» онлайн - страница 7

Кадрите се придружаваха от разказ, но аз бях твърде погълнат от сцената, за да осмисля какво се говореше. Нещо за мистериозния начин, по който Хектор напуснал киното, струва ми се, и че е смятан за последния от значимите двайсетминутни комици. В началото на 20-те години най-успешните и изобретателни от тях вече се били прехвърлили в пълнометражните филми и качеството на късометражките спаднало драстично. Хектор Ман не внесъл нищо ново в жанра, казваше четецът, но бил признат за даровит актьор с изумителен контрол над тялото, забележителен късно появил се талант, който би могъл да постигне сериозни неща, ако кариерата му не била прекъснала така рязко. В този момент сцената свърши и аз се заслушах по-внимателно в коментара. По екрана се завъртяха няколко десетки снимки на актьори и гласът оплакваше загубата на толкова много филми от нямата епоха. След като веднъж звукът навлязъл в киното, немите филми били оставени да гният в мазета, да изгарят в пожари, да бъдат изхвърляни на боклука и стотици изпълнения изчезнали безвъзвратно. Но не била изгубена всяка надежда, добави гласът. От време на време неочаквано изниквали стари филми, а през последните години били направени редица впечатляващи открития. Да сме вземели случая с Хектор Ман. До 1981 година едва три от филмите му били запазени някъде по света. От останалите девет имало само следи, погребани из вторични материали — репортажи, рецензии, плакати, прегледи, — но самите филми се смятали за изгубени. И тогава през декември същата година в сградата на Френската филмотека в Париж пристигнал анонимен пакет. Пуснат изглежда някъде от центъра на Лос Анджелис, пакетът съдържал почти непокътнато копие от „Дървени човечета“, седмият от дванайсетте филма на Хектор Ман. В следващите три години на неравни интервали били изпратени осем подобни пакета до големите филмови архиви по света: Музея на модерното изкуство в Ню Йорк, Британския филмов институт в Лондон, Ийстман Хаус в Рочестър, Американския филмов институт във Вашингтон, Тихоокеанския филмов архив в Бъркли, и отново Париж. До 1984 година цялото творчество на Хектор Ман било разпръснато по тези шест организации. Всеки пакет идвал от различен град, от места тъй отдалечени като Кливланд и Сан Диего, Филаделфия и Остин, Ню Орлиънс и Сиатъл, и тъй като никой от тях не съдържал писмо или някакво съобщение, нямало как да се установи самоличността на дарителя или дори да се изгради хипотеза кой е той и къде би могъл да живее. Към живота и кариерата на Хектор Ман била прибавена нова мистерия, каза гласът, но услугата била огромна и филмовата общност — признателна.

Не ме привличаха загадки и мистерии, но както си седях и гледах финалните надписи на предаването, ми хрумна, че мога да изгледам тези филми. Бяха дванайсет, разпръснати в шест различни града в Европа и Съединените щати, и за да ги види всички, човек трябваше да отдели доста време. Не по-малко от няколко седмици, допуснах, но може би месец или дори месец и половина. В онзи миг последното нещо, което бих предположил бе, че ще напиша книга за Хектор Ман. Просто си търсех какво да правя, нещо да ме ангажира по безобиден начин, докато съм готов да се върна на работа. Бях прекарал половин година да наблюдавам собственото си пропадане и знаех, че ако оставя това да продължи дори малко още, ще умра. Какъв е самият проект или какво можех да извлека от него, нямаше значение. Тогава всеки избор можеше да е само случаен, но онази нощ ми хрумна нещо и заради един двуминутен клип и краткотраен смях реших да тръгна по света да гледам неми комедии.