Читать «Книга на илюзиите» онлайн - страница 6

Трябва да беше малко след десет часа. Бях закотвен на обичайното си място на дивана с чаша уиски в едната ръка и дистанционното в другата; безучастно превключвах каналите. Предаването беше започнало преди няколко минути, но не ми отне много време да установя, че е документален филм за немите комици. Всичките познати лица си бяха там — Чаплин, Кийтън, Лойд, — но имаше и редки кадри от комици, които никога не бях чувал преди, по-неизвестни актьори, като Джон Бъни, Лари Семън, Лупино Лейн и Реймънд Грифит. Следях клиповете без особен интерес, не им обръщах особено внимание, но бях достатъчно заинтригуван, за да не превключа. Хектор Ман се появи чак към края на предаването и показаха само един клип: две минути от „Човекът зад гишето“, действието се развиваше в банка и Хектор играеше затрупан с работа помощник-счетоводител. Не мога да обясня защо ме грабна, но така стана: стоеше там до масата в белия си тропически костюм, с тънките си черни мустачки и броеше пачки пари; работеше с такава безумна ефикасност, с такава зашеметяваща скорост и маниакална концентрация, че не можех да откъсна очите си от него. На горния етаж някакви работници поставяха нови дъски на пода в кабинета на директора. В другия край на стаята една хубавка секретарка седеше зад бюрото и лакираше ноктите си зад огромна пишеща машина. Отначало изглеждаше сякаш нищо не може да възпре Хектор от това да изпълни задачата си за рекордно кратко време. Но тогава съвсем, съвсем постепенно по жилетката му започнаха да се сипят мънички прашинки дървесина, а скоро след това той най-сетне забеляза и момичето. Едно нещо изведнъж се бе превърнало в три неща и от този момент действието подскачаше между тях в тритактов ритъм от работа, суета и похот: задължението на Хектор да продължи с броенето на парите, усилието да опази любимия си костюм и стремежа да срещне очите на девойката. Сегиз-тогиз мустачките му потрепваха загрижено, сякаш за да подчертаят случките с тих стон или промърморена реплика встрани. Всичко това не беше хаос от препъвания и побоища; беше персонаж и ритъм, умело оркестрирана смесица от предмети, тела и мисли. Всеки път, когато Хектор изгубеше нишката на сметката, трябваше да почва отначало и това само го караше да работи двойно по-бързо отпреди. Всеки път, когато погледнеше нагоре към тавана да види откъде идва прахта, го правеше секунда след като работниците вече бяха поставили нова дъска на празното място. Всеки път, когато хвърлеше поглед към момичето, тя гледаше в друга посока. И въпреки всичко Хектор някак успяваше да запази самообладанието си, да не допусне тези дребни неудачи да го отклонят от целта или да развалят високото му самомнение. Едва ли беше най-брилянтната комична сцена, която съм виждал, но ме увлече, докато ме погълна изцяло и при второто или третото потрепване на Хекторовите мустачки, вече се смеех на глас, при това силно.