Читать «Вихър» онлайн - страница 30

Това, което я правеше специална, освен кройката, беше самата тъкан. Секция „Богомолка“ — свръхелитните оперативни агенти на Имперското разузнаване — носеха най-добрите камуфлажни униформи. Те бяха фототропни, променяха цвета си, за да съответства на обкръжаващата среда.

Един цивилен беше купил търговските права за тази тъкан и я беше модифицирал. Материалът остана фототропичен — но отразяваше обкръжаващата среда отпреди пет минути. Цветовият записвач и забавящото устройство бяха част от дрехата — всъщност коланът на роклята на Синд. Беше снабден и с блокиращ компютър с просто цветово колело, което можеше да отхвърли фототропните команди, за да не би притежателната да се окаже с розова рокля на оранжев фон. Коланът също така имаше сензори, които понижаваха или увеличаваха цветовата реакция, за да съответства на нивото на осветление. В добавка изпращаше стробоскопични образи на случайни интервали, а за да не изгуби интерес публиката, от време на време за части от секундата някои места ставаха прозрачни, за да разкрият какво има отдолу. Тази прозрачност можеше да се програмира в съответствие с предпочитанията на собственика на дрехата. Или, в случая на Синд, никога да не показва ножа в ножницата на гърба й или миниуилигъна отзад на кръста.

Синд отиде на срещата със Стен с убийствени дрехи във всеки един смисъл.

И поне веднъж мъжкото животно не се изложи. Стен не само забеляза и похвали роклята й, но и зададе интелигентни въпроси — сякаш наистина го интересуваше как работи дрехата.

И което беше още по-добре, беше донесъл съответстващо цвете.

Цвете не беше точната дума. Преди еони земен градинар, отглеждащ орхидеи, изгонен от родния си дом на тропиците, беше създал съвършената орхидея — много, много малки цветчета на едно стъбло, кръстосани с естествено хамелеонна и силно адаптивна растителна форма. Резултатът беше жив букет — огърлица, която идеално съвпадаше с облеклото на носителя си.

Синд даде на Стен малка целувка и го прегърна за благодарност. И докато се отдръпваше, позволи на ноктите си да погалят врата му и да се спуснат по гърдите му.

Не искаше той да си помисли, в края на краищата, че тя е напълно девствена…

Бар-ресторантът беше скатан в индустриална улица без изход недалече от посолствата на Първичен свят. Стен пропусна завоя и трябваше да обърне наетия гравислед — учтиво беше отказал пищния официален транспорт, който му бе предложен — за още един опит. Сградата стоеше отделена, изолирана в сумрака, почти неразличима. Но докато грависледът се спускаше, ярките й светлини се запалиха.

Синд премигна срещу блясъка. Светлините бяха не толкова предназначени да огреят пътя, а да позволят на хората вътре да видят кой се приближава. Имаше малък знак на средата на виещата се пътека:

Западен салон за хранене. Номер две.

— Не особено екзотично име — отбеляза тя.