Читать «Споделен живот» онлайн - страница 4

Кейт има остра промиелоцитна левкемия. Всъщност не, не е съвсем вярно: точно сега няма, но болестта дреме под кожата й като мечка, докато не реши отново да нададе рев. Поставили са й диагнозата, когато е била двегодишна; сега е на шестнайсет. „Молекулярен релапс“, „гранулоцити“ и „портокат“ — тези думи са част от речника ми, откакто се помня, макар че не ги намирам в никой изпит САТ. Аз съм алогенен донор — сестра със стопроцентово съвпадение. Когато Кейт се нуждае от левкоцити, стволови клетки или костен мозък, за да излъже тялото си да помисли, че е здраво, аз съм тази, която ги осигурява. Почти всеки път, щом Кейт влезе в болница, и аз се озовавам там.

Това, разбира се, не означава нищо, освен че не бива да вярвате на онова, което чувате за мен, най-малко на това, което ще ви кажа самата аз.

Докато се качвам по стълбите, майка ми излиза от стаята си, облечена в поредната бална рокля.

— А — възкликва тя и ми обръща гръб, — точно момичето, което исках да видя.

Закопчавам ципа и я проследявам с поглед как се обръща. Ако се озове прехвърлена по чудо в живота на някой друг, майка ми може да бъде красива. Има дълга тъмна коса и фина ключица като на принцеса, но ъгълчетата на устата й са постоянно извити надолу, сякаш е получила лоши новини. Не разполага с много свободно време, защото календарът може да се промени драстично, ако сестра ми се удари или й потече кръв от носа, но малкото, което все пак има, прекарва в пазаруване по Bluefly.com, поръчвайки абсурдно красиви рокли за места, на които никога няма да отиде.

— Какво мислиш? — пита ме.

Роклята е във всички оттенъци на залеза, ушита от плат, който шумоли, когато майка ми се движи. Няма презрамки, прилича на тоалет, който някоя звезда може да носи, докато се плъзга по червения килим, и със сигурност е абсолютно неподходяща за къща в предградията на Апър Дарби, Род Айлънд. Майка ми събира косата си на кок и я задържа така. На леглото й са прострени още три рокли — една черна и очертаваща фигурата, друга, украсена с мъниста, и трета, която изглежда невъзможно малка.

— Изглеждаш…

„Уморена“. Думата избълбуква под устните ми.

Майка ми застива съвсем неподвижна и се чудя дали не съм го изрекла, без да искам. Протяга ръка, за да ме накара да млъкна, и накланя глава към отворената врата.

— Чу ли това?

— Какво?

— Кейт.