Читать «Споделен живот» онлайн - страница 3

Заложните къщи може да са пълни с боклуци, но са и идеално място за съчиняване на какви ли не истории, мен ако питате. Което не правите. Какво се е случило, за да накара някого да заложи диамантения солитер, който никога не е носен? Кой е изпитвал толкова отчаяна нужда от пари, та е продал едноокото плюшено мече? Вървя към щанда и се чудя дали някой ще погледне към медальона с капаче, който ще оставя, и ще си зададе същите въпроси.

Мъжът на касата има нос, който прилича на ряпа, а очите му са хлътнали толкова дълбоко, че не мога да си представя как е възможно да вижда достатъчно добре, за да си върши работата.

— Мога ли да ви помогна? — пита той.

Единственото, което мога да направя, е да не се обърна и да изляза, преструвайки се, че съм влязла погрешка.

Спира ме единствено мисълта, че не съм първият човек, застанал тук, пред този щанд, стиснал в ръка единствения предмет, с който е мислил, че никога няма да се раздели.

— Искам да продам нещо — отвръщам.

— Трябва ли да гадая какво е?

— О!

Преглъщам и изваждам медальона от джоба на дънките си. Сърчицето тупва на стъкления щанд сред езерцето, образувано от собствената му верижка.

— Четиринайсеткаратово злато — пояснявам. — Почти не е носен.

Лъжа: до тази сутрин не съм сваляла медальона от шията си цели седем години. Баща ми го подари, когато бях шестгодишна, след като ми взеха костен мозък. Каза, че всеки, който дава на сестра си такъв огромен дар, заслужава свой собствен. Поглеждам го тук, на щанда, и чувствам врата си оголен и зъзнещ.

Собственикът вдига до окото си лупа, която го прави да изглежда с почти нормална големина.

— Давам ти двайсет.

— Долара?

— Не, песос. Какво си мислеше?

— Струва пет пъти повече! — предполагам.

Собственикът свива рамене.

— Не на мен ми трябват пари.

Вземам медальона с намерението да подпечатам сделката, и тогава се случва нещо много странно: ръката ми просто се стяга около него като клещи. Лицето ми почервенява от усилието да разтворя пръстите си. Струва ми се, че минава цял час, преди медальонът най-после да се озове върху протегнатата длан на собственика. Очите му остават приковани в лицето ми, но сега изражението им е по-меко.

— Кажи им, че си го загубила — предлага ми той безплатен съвет.

Ако господин Уебстър бе решил да добави в речника си думата „особнячка“, най-доброто определение, което би могъл да й даде, е „Ана Фицджералд“. Не става въпрос само за външността ми: мършава като дете от бежански лагер, лишена от всякакви наченки на бюст, коса с цвета на пръст, а по бузите — мрежа от лунички, които, нека ви споделя, не се избелват с лимонов сок, слънцезащитен лосион или, още по-лошо, шкурка. Не, Бог очевидно е бил в лошо настроение в деня на раждането ми, защото е решил към забележителната комбинация от физически характеристики да добави и по-голямата картина: семейството, в което съм родена.

Родителите ми се опитваха да направят нещата нормални, но нормалността е относително понятие. Истината е, че никога не съм била дете. За да съм честна, трябва да добавя, че същото важи за Кейт и Джес. Предполагам брат ми вероятно е имал своите славни мигове през четирите си години живот, преди да поставят диагнозата на Кейт, но оттогава сме прекалено заети да хвърляме поглед назад през рамо, за да се устремим с всички сили към порастването. Нали знаете как като малки повечето деца си мислят, че са като героите от анимационните филмчета — ако върху главата им се стовари наковалня, могат да се надигнат от тротоара и да продължат напред? Аз никога не съм го вярвала. Как бих могла, когато на практика бяхме отредили на Смъртта място на масата за вечеря?