Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 96

Впрочем той не бе изпитал никаква топлина от мига, в който бе напуснал обятията на Симонета. Сега приседна на най-близката пейка и отпусна глава в ръцете си, ужасен от задачата, която му предстоеше. Защо се съгласи на това? Как е възможно той, който се чувстваше мъртъв, да накара това място да оживее — две главни зали и кой знае колко параклиси?! И къде, по дяволите, са всички? Беше му студено и към студа се прибави невероятна умора. Идваше му да легне право върху студения под и да заспи.

Но не можеше. Ако искаше да оправдае парите, които му бяха платени, първата му задача бе да изрисува покровителите си. Винаги беше така. Навсякъде, където търсеха услугите му, дори и да ставаше въпрос за толкова свято място като това тук, покровителите му винаги бяха настоявали техните изображения да бъдат изрисувани първи — даже преди Дева Мария, светците и самия Исус Христос. Днес той бе пристигнал тук със своите пръчки и креди, с въглените, въжетата и скелето си, за да се заеме с образа на Алесандро Бентиволио — великият господар и баща на неговия най-добър приятел.

* * *

Беше се запознал със синьор Бентиволио тази сутрин, веднага след като бе пристигнал в града. Осъзнаваше, че първо трябва да изкаже почитанията си на своя светски покровител и едва тогава да се преклони пред Бог в манастира. Беше прекосил мраморните коридори на разкошния дворец на синьор Бентиволио на Борго дела Порта Коменсе и бе приет от човек, който го изуми с тихото си достолепие. Нямаше съмнение, че патронът му бе изключително подходящ модел за рисуване — мъж на преклонна възраст, но със силни черти и с брада и коса черни като на мавър. Бернардино като че ли беше очаквал по-скоро развратен бохем, който пилее думи и богатства и заселва цяла Ломбардия с незаконородени деца като Анселмо. Но докато скицираше образа на Алесандро Бентиволио, причината за неговата сериозност постепенно се изясни — когато домакинът му започна да говори за втория покровител, който Луини трябва да нарисува — съпругата му. Голямата любов на Алесандро — Иполита Сфорца Бентиволио, се оказа патрон на бенедиктинския орден „Сан Маурицио“, поради което трябвало да бъде изобразена в същия ръст като неговия.