Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 90

— В дома на свещеника. Той ви е приятел, нали?

— Защо правите това?

— Защото ако помогнете на мен и на всичко мое, на вас също ще ви бъде помогнато!

И с този загадъчен отговор спасителят на Бернардино се сля с нощта. Вратата се отвори и художникът падна директно в обятията на чистачката на отец Анселмо. Добрата душа се засуети около него, защото го познаваше добре покрай приятелството му с нейния господар. Замаян от случилото се през деня, Бернардино не бе в състояние да отговаря на въпросите й. Сигурно падането бе повредило главата му, защото можеше да се закълне, че ръката, която му помогна да се изправи на крака, беше направена от злато.

Двайсет и втора глава

Алесандро Бентиволио и манастирът в Милано

Бернардино се луташе из изрядно подредената къща, вдигаше разни предмети и после ги оставяше пак на мястото им. Когато имаше време да помисли за нещо друго извън изгубената си любов, той не можеше да не се зачуди как така Анселмо, който винаги му беше правил впечатление на скромен, божи човек, е получил толкова голям бенефиций — такъв импозантен васален имот, с толкова слуги и такова луксозно обзавеждане. Разполагаше с предостатъчно време да се запознае детайлно с къщата — Анселмо го бе предупредил да не излиза навън, защото хората на кардинала продължавали да го търсят и за него било твърде опасно да се разхожда по улиците на града. Кардиналът на Милано не беше от хората, които забравяха обидите, и отмъщението му бе страшно и безмилостно.

Течеше третият ден, откакто Бернардино бе избягал от църквата. Тялото му бе оздравяло, ала сърцето му — не. Защото бе научил, че Симонета се е обрекла на доброволно заточение — беше се затворила в къщата си като девица, пазена от дракон.

Не й беше написал писмо, защото не умееше да се изразява добре с думите, а и като калиграф никак не го биваше. Вместо това бе предпочел да й изпрати рисунка — върху малко парче велен, което си приготви сам от щавена агнешка кожа. Вложи целия си талант в тази рисунка, защото знаеше, че тя е най-важната в живота му. После изпрати като вестоносец отец Анселмо. С неизчерпаемата си доброта свещеникът се бе съгласил да отнесе парчето велен, макар че никак не одобряваше тази връзка. Едва след като Луини му се закле, че срещата, която е видял Грегорио, е била с най-чисти намерения и водена от истинска любов, домакинът му се съгласи да отнесе посланието. Бернардино зачака нетърпеливо завръщането на свещеника от замъка, а когато вратата се отвори, той веднага се втурна към него.

— Видя ли я?

— Да.

— И?

Анселмо поклати глава и промърмори:

— Отказва да се срещне с теб. Моли те да я оставиш на мира.

— Даде ли й рисунката? Не може да не е разбрала посланието!

— Бернардино, разбира се, че й дадох рисунката! Но тя иска да сложи край на тази история и смятам, че ти трябва да се съобразиш с желанието й.

— Значи трябва да отида там лично!

* * *

И го направи. Но наградата му се състоеше само в това, че най-сетне видя големия замък с неговите кули и импозантни прозорци — почти същият, какъвто си го бе представял. Със силните си очи бе видял на един от прозорците и една фигура — фигура със златисточервена коса до раменете, облечена в червеникавокафяв мъжки ловен костюм. Тя беше там и държеше в ръка някакъв пергамент. Видя го, но се обърна толкова рязко, че сякаш заби в сърцето му стрела. И макар никак да не му се искаше да си признае, той разбра, че по този начин я измъчва. Затова реши да се върне в къщата на свещеника, за да помисли какво да стори по-нататък, как да стигне до нея. На връщане беше толкова ядосан, че прояви безразсъдство и влезе в града гологлав. Целият град гъмжеше от хора на кардинала, които, макар и на третия ден, продължаваха да го преследват, и той остана със странното усещане, че е забелязан и разкрит. Кръгът около него се стесняваше. Ала противно на очакванията си успя да стигне спокойно до къщата на свещеника. После, под светлината на свещите, двамата с Анселмо проведоха разговор и Бернардино разбра, че е надарен с искрен приятел — защото чу онова, което вече знаеше.