Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 88

— Кой да го арестува, общината на Павия ли? — изгледа я баба й. — Няма начин! Швейцарците нямат приятели тук и няма да липсват на никого. Пък и никой не обича наемниците. Семействата им са много далече, чак в Швейцария, и никой няма да ги търси. Труповете ще изчезнат и никога няма да бъдат открити. Гражданите на Павия може и да са страхливци, но когато стане въпрос за разчистване след някоя неприятна случка, нямат равни на себе си. Така че всичко ще бъде оправено по най-бързия начин, можеш да бъдеш сигурна! И без това из града вече назрява брожение заради швейцарците, които се задържаха прекалено дълго при нас. Дано това да им е за урок и на останалите!

Селваджо седеше мълчаливо пред огнището и разтриваше ръката си, която бе държала меча и която бе кънтяла заедно с ударите. Три удара и всеки един от тях — смъртоносен. Мечът се бе прибрал вкъщи заедно с тях. С жест, който не си спомняше като свой, Селваджо го бе препасал в колана си, за да се отбранява и да я пази от по-нататъшни посегателства по пътя към дома. По-късно щеше да го зарови, но засега го бе оставил в ъгъла до огнището. Инкрустиран в дръжката, примигващ укорително под светлината на огъня, се виждаше образа на свети Мавриций — светецът покровител на Тиванския легион. Швейцарците много ценяха медалите му и разчитаха изцяло на неговата защита. Ала ето че днес бе надвит от свети Амброзий. В съзнанието на Селваджо двамата светци бяха влезли в бой, в който свети Мавриций бе изгубил. В деня на своето име свети Амброзий бе избрал да защити своето — това прекрасно момиче, което носеше името му. Селваджо погледна към Амария, която седеше на единствения стол в къщата и се топлеше край огъня. Старицата беше увила треперещата си внучка в овча кожа и й беше дала чаша бульон. Нещата, които й разказаха, я разтърсиха не на шега, но фактът, че Селваджо е спасил Амария, я бе стоплил толкова много, че вече нямаше нужда от огън. Макар и увита, зъбите на Амария тракаха като на маймунка, а ръцете й трепереха и едва успяваха да задържат дървената купа. Селваджо притисна и двете й ръце около топлата купа, за да им помогне да се стоплят по-бързо.

— Всичко свърши — прошепна тихичко. — Вече ги няма и не могат да те наранят!

Ала Амария не му каза онова, от което се страхуваше най-много. Защото, макар да бе поласкана от силата и умението му, с които я бе спасил, тя се страхуваше, че Селваджо, че нейният скъп Селваджо, който не би наранил и муха, също вече го няма.

Двайсет и първа глава

Камбаните на църквата на чудесата

Както Грегорио съвсем правилно бе изтъкнал, Бернардино не беше войник. Затова той побягна. Ако имаше време да размисли, щеше да се разсмее на ироничния обрат на съдбата си — защото, ето че след двайсет години той отново бягаше от шайка охранители с ливреи, и то пак заради една жена. Но за разлика от предишния, този път изобщо не му беше до смях — бе изгубил любовта на живота си, но не възнамеряваше да губи и свободата си.

Изходът на църквата бе строго охраняван, затова, без да знае защо, той се вмъкна през страничната врата, отвеждаща към камбанарията — неговата камбанария. Изстреля се по стъпалата и после по кожената стълба чевръсто като корабна маймунка. Вече познаваше отлично пътя през тъмнината, познаваше и заплашителния шепот на камбаните. Изкатери се в стаичката си, където бе спал през последните няколко месеца. Охраната на кардинала не се чуваше. Все пак бяха по-тежки от него, а и въоръжени, но в крайна сметка щяха да го открият. Бернардино осъзна, че сам е влязъл в капана. Заслуша се отново. И после разбра — те нямаше да дойдат. Кардиналът имаше по-ефективен начин да го накара да слезе.