Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 66

Вперила поглед право напред, тя отговори:

— Разбира се, че вярвам! Това е лапалисиано — думата излезе от устата й, преди да успее да се спре, и тя посърна от мисълта, че е използвала точно нея. Защото лапалисиано, което означаваше „очевидно вярно“, беше нова дума за ломбардския език и произхождаше от името на същия онзи генерал, който бе командир и на Лоренцо — маршал Палис. Той бе точно толкова уважаван и верен, и мъртъв като Лоренцо. За да прикрие смущението си, побърза да го парира: — Защо, а ти не вярваш ли?

— Не. Не вярвам на нито една сричка от Светото писание.

— И защо? — не се предаваше тя.

Той й обърна гръб и започна да рисува с яростна концентрация небесния отблясък на нейната синя мантия. Лазурносиньото на бурята, която завихряше четката му, го върна далече назад в детството и той заговори:

— Когато бях малък, живеех на брега на езерото Маджоре. Баща ми беше рибар и всеки ден излизаше за риба. Езерото е много голямо, много синьо и се простира докъдето поглед стига. А за малко момче, каквото бях тогава, изглежда огромно. Мислех си, че това е морето. През лятото много обичах да седя на брега и да го съзерцавам — четката на Бернардино се свлече към края на ръката му, но той продължи: — Представях си всички земи, които лежаха отвъд този огромен океан, всички гледки, които можеха да бъдат видени по света, всички непознати твари и интересни люде. Камъчетата под краката ми често се впиваха в кожата ми, обаче аз не им обръщах внимание — буквално потъвах в синевата. Когато примижавах срещу слънцето, езерото се превръщаше в небе, а небето — в езеро. Срещаха се на хоризонта и бяха в еднакво синьо. Онова синьо… Никога не съм успявал да го нарисувам — обърна се и я погледна в очите — там се криеше същото синьо и го наблюдаваше, но той не й го призна. Само продължи: — Обичах да гледам водата как се плиска в краката ми, навътре-навън, навътре-навън… Миеше камъчетата… Една вечер попитах майка ми защо водата се държи така — пое си дълбоко дъх, за да овладее болката, а после издиша и заговори отново: — Майка ми нямаше много време за мен. Беше твърде заета с чичовците ми. Имах много чичовци, които обичаха да идват всеки следобед, когато баща ми беше излязъл за следобедния улов. Майка ми непрекъснато ми повтаряше да не споменавам пред баща си за гостите й. Казваше, че се били скарали и не си говорели — Бернардино вдигна за малко глава и устните му се разкривиха в усмивка, която всъщност не беше усмивка. — Толкова много чичовци, а нито един от тях не приличаше поне малко на баща ми! — отново й обърна гръб и продължи бързо, от страх тя да не го прекъсне: — Та тогава майка ми отговори, че на брега седели ангели и вдишвали и издишвали и че техният дъх движел водите и причинявал приливите. Аз я попитах защо тези ангели не се виждат, а тя отговори, че това се дължало на факта, че всички сме били грешници. По това време при нея беше един от чичовците ми, който се разсмя, когато чу това. Допълни, че тя била съвсем права и после целуна рамото й. Смехът му не ми допадна, затова предпочетох пак да отида на брега на езерото, за да чакам баща ми — тук Бернардино несъзнателно стисна четката си толкова здраво, че едва не я строши. — Та през целия въпросен следобед се старах да бъда добро момче и да си мисля добри неща, така че да видя ангелите. Когато баща ми слезе от лодката, аз си бях все така там. Той ме попита какво правя, а аз му казах, че се опитвам да видя ангелите, които причиняват приливите с дъха си. Той въздъхна, приседна до мен на брега и рече: „Бернардино, на брега няма ангели, момчето ми!“. Към този момент вече бях много уморен и сгорещен, а главата ми ме болеше от слънцето и от опитите ми да се концентрирам, за да видя ангелите. Затова казаното от него ме разстрои и аз се разкрещях: „Не, ангели има, има ангели!“. „Кой ти наговори такива неща?“ — попита баща ми. Напълно слънчасал и забравил предупрежденията на майка ми, аз изтърсих: „Майка ми! И моят чичо!“. Баща ми се вцепени. „Кой чичо?“ — попита. В този момент вече си спомних за семейната вражда, но бях казал твърде много, за да си върна думите назад, затова отговорих: „Нямам представа кой. В къщата идват много. Каза ми го онзи, който беше там днес“. След тези мои думи баща ми се изправи и се загледа продължително във водата. Когато се обърна отново към мен, в очите му блестяха сълзи. „Бернардино — рече, — майка ти е лъжкиня! И винаги е била такава!“. Гребна вода в шепата си, приближи се, топна пръст в нея и ми го поднесе. „Ето, опитай! — заповяда. — Водата е сладка, а не солена! Това не е море, Бернардино. И тук няма нито приливи, нито ангели. А аз нямам братя.“ Постави нежно ръка на рамото ми, погледна ме тъжно и тръгна към къщата ни. През рамо подвикна: „Това е просто езеро, Бернардино! Само едно езеро!“.