Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 65

Четиринайсета глава

Не ме докосвай

— Кога ще свършиш стенописите?

Без да вдига очи от работата си, Бернардино отговори на въпроса на Симонета:

— Скоро. Имам поръчка от манастира в Павия. Мълчаливите монаси ще ми се отразят доста добре след непрестанното ти бърборене.

Тя се усмихна на думите, които съвсем доскоро би приела като обида. Започваше да свиква с номерата му. А после кимна, внезапно натъжена, че той напуска толкова скоро. Според нея вече бяха постигнали някакво примирие и дори вървяха бавно към установяването на приятелство. Откакто бе научила какво бе сторил художникът за сина на Манодората, бе започнала да го гледа с нови очи. Вече го виждаше по-скоро като момче, нищо, че бе доста по-стар от нея. Прозираше през позата му, през маската, която представяше пред света и която не беше негова, както и думите, които не мислеше. Беше по-скоро картина, която светът искаше да вижда — подобно на собствените си творби, в които представяше човешки състояния, които не бяха истински. Всичко беше театър. Мария — Богородицата, чийто първо образ в момента бе Симонета, бе изпитала болките на любовта, на раждането и на загубата на сина си, така че няма начин в живота си да е изглеждала така спокойна и ведра, каквато я рисуваше той. Светците пък, които са умрели в страдание, няма как да са го сторили толкова героично и примирено, колкото и силна да е била вярата им. Подобно на нейната собствена вяра, и тяхната е била подложена на изпитание чрез мъченията и болките на тялото и душата. При мисълта за това тя се усмихна леко на своята арогантност — не би трябвало да сравнява собствените си дребни страдания с тези на светците. Тя бе страдала в скръбта си, но не бе претърпяла физическите мъчения на една света Лучия, чиито очи са били изтръгнати, или на една света Агата, чиито гърди са били отсечени от тялото й.

Той видя само усмивката й, а не мрачните мисли. Наскоро бе направил приятното откритие, че когато Симонета се усмихваше, носът й леко се сбърчваше. Това я правеше някак си по-земна и достъпна, не толкова хладна и далечна. Внезапно се почувства абсурдно щастлив и отвърна на усмивката й с не по-малко бляскава усмивка.

— Само не ми казвай, че искаш да си тръгваш! — подкачи я приятелски. — Само не ми казвай, че сесиите ти с мен не ти доставят наслада!

— О, няма съмнение, че за мен е голяма чест да бъда рисувана като Дева Мария… — започна тя.

— О, не ми казвай, че вярваш във всички тези глупости! — прекъсна я безцеремонно Бернардино. Пренебрежителният жест на ръката му обгърна цялата поредица от почти завършени фрески — Сватбата на Дева Мария, Поклонението на влъхвите, Въвеждането на Христос в Храма — все епизоди от живот, в който той изобщо не вярваше.