Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 41

— Но ти ни разбираш, нали? Говориш милански, нали? Можеш ли да кимнеш?

Селваджо кимна бавно, но после веднага се строполи обратно на импровизираната възглавница от овча кожа. Бабата го видя и отсече:

— Остави го на мира, дете! Върви сега да прекършиш врата на една кокошка — червената е най-добре. През това време момчето ще си почине, а по-късно може да хапне и супа.

Когато Амария излезе, старицата оправи завивката на странника и той бързо заспа. Тя също щеше да стори всичко по силите си, за да го изцели, но сега, когато вече бе сигурна, че ще оживее, виждаше, че няма нужда да бърза. Защото, когато той се възстановеше и проговореше, щяха да завалят въпроси, които искат отговори, и планове, и кроежи. И накрая щеше да се върне там, откъдето беше дошъл. Старицата се заслуша в отдалечаващите се стъпки на внучката си и хвана нежно ръката на Селваджо. Обгърна мазолестата му ръка, онази, която бе държала меча, в своите разкривени старчески пръсти и я стисна така, както бе стиснала ръката на Филипо, преди да тръгне на война. Тя не знаеше почти нищо за този дивак, но беше сигурна в едно — че не иска той да си тръгва оттук.

За Амария пък стана добре, че излезе. Сърцето й беше препълнено от емоции. Бе твърдо решена да помогне на своя Селваджо да си стъпи на краката. Подгони червената кокошка из двора, вдигнала високо полите си, крещейки от радост като дете. А после внезапно спря. Не трябваше да вика така — можеше да притесни Селваджо. Пусна полите си до прилична дължина и забави стъпки. Приглади коса и втъкна непослушните кичури зад ушите си. Имаше важна работа, важна отговорност. Досега Амария не бе имала никого, за когото да се грижи — тя бе главната грижа на баба й, нейната любима внучка, и беше гледана като красиво цвете. Въпреки нищетата им баба й винаги се бе старала да й осигури всичко необходимо — винаги й даваше най-добрите порции месо от скромната им трапеза, последния комат хляб и последната глътка вино. Беше се опитала дори да й даде собственото си легло, когато момичето бе израснало твърде голямо за детското си креватче — така наречената им спалня беше малко по-широка от стълба и се затопляше единствено от огнището под тях. Но това вече Амария беше отказала, тъй като уважаваше твърде много възрастта на старицата и не искаше да я лишава от легло. Стигаше й да се свие върху овчата кожа на пода.

Амария бе израснала като единствено дете и никога не й се бе налагало да се примирява с някое сополиво по-малко братче или сестричка. Никога не бе носила отговорност за отглеждането на нещо повече от кокошките, които сега кълвяха зърно около нея. Бе ги превърнала в свои деца, те бяха и куклите й в една къща, твърде бедна, за да разполага с кукли. И затова винаги бе обръщала гръб, когато баба й скършваше врата на някоя от кокошките. А ето че сега трябваше да си замине червената кокошка — нейната любимка. Амария въздъхна и без повече суетня приклещи в ъгъла безмозъчната птица и я улови в полите си. Досега баба й никога не я бе молила да прекършва вратовете на кокошки, но днешният ден бе различен — имаше друг човек в нужда и баба й държеше тя да отвърне на предизвикателството. Което Амария щеше и да стори. Стисна червената кокошка здраво в едната си ръка, а с другата й скърши врата.