Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 157

— Ама аз не знам нищо за нея, откакто напуснах Сароно! Живеех с чувството, че тя е завинаги изгубена за мен. Не знам дори дали още живее в Сароно. Нито дали не е срещнала друг.

— Някое от изброените неща изглежда ли ви вероятно? Смятате ли, че е била привързана към своя дом?

— Много. Всъщност тя дойде да работи при мен, за да съхрани дома си в памет на починалия си съпруг.

Абатесата кимна в знак на одобрение, след което попита:

— А непостоянна ли ви се стори? Заприлича ли ви на жена, която лесно скача от връзка на връзка?

— В никакъв случай! Сигурен съм, че ме обичаше страстно, но пък точно затова се чувстваше много грешна, защото страдаше от чувството си за дълг към първата си любов!

— В такъв случай вървете и я потърсете! Защо да не го направите? Най-малкото, което можете да сторите, е да опитате! — заяви абатесата и преди Бернардино да успее да протестира, тя се изправи. — Необходимо е само още едно нещо. И то може да стане тази вечер, по време на вечерната ни служба.

* * *

Когато камбаните за вечерня зазвъняха през последната нощ от престоя на Бернардино в манастира „Сан Маурицио“, той застана гологлав отпред пред олтара. Носеше бяла риза и в ръка държеше голяма свещ. Всички сестри бяха дошли в Залата на вярващите, удостоявайки го с приятелството си, което бе разцъфтяло през последните две години на неговата работа при тях. Лично познаваше само няколко, но знаеше, че всички са му приятели. А сред тях най-вече една — онази, която сега стоеше пред него и която той бе започнал да обича като родна сестра. Тя изля от светената вода върху главата му и той изтръпна от чистотата и хладината й. Докато отпиваше от бокала на първото си причастие и се вглеждаше в червените му дълбини, той вдигна очи към панела, който бе нарисувал над олтара. Там лежеше Исус и кръвта му шуртеше в чашата на Граала — същата тази кръв, която Бернардино сега отпиваше. Стори му се невероятно, че въпреки цялото познание, което бе натрупал напоследък за живота на светците, нито веднъж не се бе замислял за страданията на самотния, страдащ Христос.

„Noli me tangere“. Да, точно така, „Не ме докосвай!“. Бернардино бе нарисувал и тази сцена тук, в тази зала. Вдигна отново очи към изрисувания люнет и бе осенен от велико просветление. Там една ръка се протягаше, за да докосне ръцете на любимите, но той бе нарисувал обратното на традиционната сцена. На неговия стенопис Възкръсналият Христос протягаше ръка за прегръдка, а не за сбогом — така, както Симонета веднъж бе протегнала към него ръка от съжаление, а той я бе отхвърлил. Но вече Бернардино бе готов да докосва и да бъде докосван и сега разбра защо — тялото на Сина Божи беше поддържано от онези, които го обичаха: Мария Магдалина, майка му Мария и свети Йоан, така че той не беше сам в този ужасен час. И в този момент Бернардино осъзна, че не иска да умре сам. Искаше да има съпруга и деца от своята плът, които да бъдат до него. При тази мисъл в очите му избликнаха сълзи и рукнаха в мига, в който сестрите запяха мощно и красиво: „Глория! Глория!“ — „Слава! Слава!“. Той погледна и към ангелите — неговите ангели, които се носеха над главата му. Но в този момент те не бяха просто серафимите, които бе нарисувал, а истински, реални ангели. Бяха дошли да наблюдават неговото приемане в лоното на Бога — най-после! — тук, в Залата на вярващите, където беше мястото на тази заблудена овца, преди да се върнат в нишите си в тъмносиньото небе със златните звезди.