Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 131

Тук монахинята замълча, очевидно с надеждата художникът да обмисли добре думите й.

Бернардино сви юмруци. Опитваше се да окаже съпротива на благочестието на този разказ и на явния извод за мъченичеството. Колко глупаво от негова страна да си въобразява, че Урсула би могла да оцелее! Та нали съдбата й е обрисувана из всички параклиси и църкви на християнския свят! Но после си спомни за Симонета и за нейния кураж — не в битките, а в ежедневния живот, в начина, по който се бе появила при него с високо вдигната брадичка, за да спечели парите, с които да спаси дома си. Спомни си за смелостта й, когато целият град започна да я оплюва в църквата, за начина, по който тя се бе изправила пред него и го бе отпратила в момент, когато всичко друго освен Божиите закони изискваше двамата да останат заедно. Спомни си за разказите й за ежедневното й ходене на лов, за това как била усъвършенствала преди това уменията си всеки божи ден, представяйки си омразните испанци, които бяха убили съпруга й. Дали Симонета беше чувала за света Урсула? Дали някога се е молила на светицата покровителка на стрелците? Сега той реши да даде на Урсула рокля в бяло и златно и мантия в пурпурно и червено. Косата й беше сплетена и вдигната нагоре, но няколко златисточервени къдрици обрамчваха прекрасното й лице. Бернардино работи дълго след като сестра Бианка си бе тръгнала — работи дотогава, докато не сложи в едната ръка на Урсула сноп стрели, а в другата — палмова клонка. Четката в ръката му сведе очите на светицата надолу към ангелчето с червените криле от долния панел на стената и накрая завърши изображението с жестоката стрела, пронизала гръдта на Урсула. Очите й с леко отпуснатите ломбардски клепачи останаха все така спокойни въпреки забитата в плътта й стрела, насочени с обич към детето Елиях, сякаш умиращата жена е била в състояние да вижда бъдещето на децата. Накрая Бернардино смеси бялото и златното и я дари с небесна корона на главата, с диадема от ярък, блестящ филигран, украсена с кралска лилия и с кръгчета в сребристо и златисто. Запита се дали и Симонета би демонстрирала подобен кураж в лицето на ситуация на живот и смърт. Колкото и да работеше обаче, не бе в състояние да се отърси от чувството си за предстоящо зло — мракът настъпваше в душата му така, както настъпваше и отвън. Накрая слезе от платформата си и макар и доста неловко, коленичи върху студения камък. И за първи път от много години насам започна да се моли. Езикът му беше накъсан, гласът му — несвикнал с подобни изрази. Не се обръщаше към никого конкретно — нито към някой светец или божество, нито към Отца, Сина и Светаго духа. Просто от цялото си сърце се молеше денят, който би изисквал подобна саможертва от Симонета, никога да не настъпва.

Трийсет и четвърта глава

Дървото на Ребека

По настояване на Симонета Манодората и синовете му останаха във Вила Кастело. Тя превърна дома си в дом и за тях — използва бързо трупащото й се богатство, за да обзаведе стаите им с кастилски предмети, които намираше не само в Павия, но и в Комо и Лоди — другите пазари, на които ходеше, за да продава своя ликьор „Амарето“. Манодората не спомена нито веднъж Ребека, а и Симонета не го попита, но дълбоко в себе си знаеше, че когато се върна за втори път в Кастело през онзи съдбовен ден, е изпратил завинаги съпругата си. Твърде малък, за да разбира каквото и да било, Йовафет разпитваше ежедневно за майка си, но само една прегръдка или мила дума бяха достатъчни, за да отклонят вниманието му. Елиях обаче бе станал мрачен и мълчалив, всяка нощ подмокряше леглото си и се събуждаше разтреперан и пищящ. Симонета видя, че Манодората е твърде дълбоко ранен, за да има сили да успокоява синовете си, затова се зае сама да изпълни тази задача. Вечер започна редовно да ляга при момчетата, така че Елиях да може да заспи, хванал ръката й, и в съня си да си мисли, че това е майка му.