Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 13

Марина Фиорато

Първо зърнаха ярките му очи, докато се придвижваше към светлината на отвора. Но когато изникна в цял ръст, Амария ахна от ужас. Съществото бе болезнено слабо, ребрата му буквално се брояха. Червената му кожа се оказа всъщност засъхнала кръв, а козината — отдавна нересана и неподстригвана, сплъстена коса и отдавна небръсната брада. Хищническите му нокти бяха просто неподрязани нокти, които се бяха извили от само себе си навътре. Би могъл да бъде на всякаква възраст между седемнайсет и седемдесет. Но очите му бяха тревистозелени и точно както бе казала Амария, от тях се излъчваше доброта. Изглежда, че съществото не можеше да говори, но пък чуваше — приближи се към тях, олюлявайки се, и едва не се срина в краката им от слабост. За първи път от двайсет години насам бабата усети, че очите й пак се насълзяват — защото така би изглеждал и Филипо, ако бе оживял и се бе върнал при нея. Не, този човек не беше дивак. Беше просто момче. Диваци бяха онези, които му бяха сторили това. Задържа уплашената си внучка с едната си ръка, а другата подаде на нещастния човечец. Не беше сигурна в онова, което изрече, но знаеше, че трябва да постъпи точно така.

— Ела си у дома — каза.

Четвърта глава

Художници и ангели

В мига на смъртта на Филипо на бойното поле край Гариляно един велик художник започна своята велика творба. В мига, в който от гърдите на Филипо излезе сетният му дъх, четката на майстора докосна платното за началото на картината, която щеше да се превърне в неговия шедьовър. Но в случая ни интересува не точно художникът, а неговият ученик — младеж, който бе на съвсем същата възраст като нещастния Филипо. Човек, който някой ден щеше да стане велик, но засега нямаше и помен от това; мъж, който бе ленив, развратен и похотлив; човек с талант, но без никакъв морал; мъж, на когото никога за нищо не му бе пукало или поне не толкова, че да даде живота си за него, както бе сторил Филипо. В същия този съдбовен ден, когато Бог отне един войник от майка му и дари един художник с глътка божественост, която да вложи в творбата си, онова същество на удоволствията вероятно е било далеч извън обсега на вниманието Му. Името на това същество бе…

* * *

— Бернардино Луини! — екна из студиото. Това не беше вик, беше по-скоро рев.

Бернардино моментално позна този глас. Това беше гласът, който и той, и любовницата му се ужасяваха да чуят, докато снощи в покоите й палуваха заедно чак до мига, когато зората обагри покривите на Флоренция. Ако трябваше да бъде честен към себе си, Бернардино не можеше да не признае, че страхът от завръщането на съпруга бе добавил така необходимата доза тръпка към съвкуплението им, защото дамата под него не бе от най-големите красавици — бе я срещнал в студиото на господаря си, където тя бе позирала за портрет. Бернардино бе привикнал с гнева на съпрузи рогоносци, както ги наричаха през смях приятелите му, когато им се представяше за пореден път с насинено око или сцепена устна, опетняващи невижданата му красота. Ала днес в гласа на поредния измамен съпруг той усети такава жлъч, че побърза да остави четките си и да се огледа за удобно скривалище.