Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 12

— Хайде, покажи ми къде го видя този!

* * *

Вървяха близо час. Камбаните за вечерня на базиликата и постоянното бъбрене на Амария отбелязваха хода на времето. Докато минаваха през площада, старицата както винаги извърна очи от катедралата. Не можеше да погледне това място, без да зърне отново кладата и да усети отново горящата плът на сина си. По този начин, за разлика от Амария, пропусна да види молитвите към Бог и всички светии, написани на листчета и прикрепени на вратата на църквата — молби за завръщане на близките, за избягване участта на смъртта.

Когато поеха по стръмния склон извън града, Амария подаде ръка на баба си и двете продължиха така. Старицата задиша толкова учестено, че й се наложи да изплюе тютюна си. По едно време те спряха и се извърнаха към Павия — мястото, което наричаха „града на стоте кули“, вторият по значимост град в Ломбардия, отстъпващ единствено на Милано, който бе разположен недалече, на север. Баба и внучка приседнаха за момент на меката трева, за да си поемат дъх, обгърнали една друга раменете си. Загледаха се във враните, които кръжаха около високите камъни, сякаш пронизващи кървавочервеното небе на залеза. Червените рамене на катедралата подпираха хоризонта, а по хълма надолу се диплеха една след друга къщи с кулички — чак до реката и до претъпкания кей, където се гушеше собствената им скромна колиба. Понте Коперто — прочутият покрит мост, приличаше на люспеста червена змия, прехвърлила реката. Водите на Тичино бяха с цвета на стомана. Отвъд реката, на юг, се простираше голямото поле, където напоследък бяха загинали толкова много мъже. Днес беше тихо и пусто — мрачна и скръбна долина, прочистена щателно от стърчащите крайници и загниващата плът. Докато слънцето потъваше зад базиликата, тухлите на къщите и кулите грейнаха под прощалните му лъчи, сякаш бяха почерпили от кръвта на полето подобно на цветя, черпещи вода от пръстта.

Притеснена от смрачаването, бабата помоли Амария да я изправи на крака и двете се запътиха към отдавна притъмнялата дъбрава. Накрая стигнаха мястото, което търсеха, но сред тишината и здрача зърнаха единствено тъмносините води на кладенеца. От дивака нямаше и следа. По едно време пропука клечка. Без да се мае, бабата измъкна камата от чорапа си. Тези трудни времена бяха обострили сетивата й, пък и често идваше в гората, за да лови зайци за трапезата им. Старите й уши чуваха много по-добре от тези на Амария. Сега тя се сниши, накара и момичето да го направи и я поведе през шубрака към скрития зад храсталаци отвор на една черна пещера.

Той беше там. Старата и младата жена приклекнаха в сумрака и Амария извика името, с което бе чула да го наричат:

— Селваджо!

— Глупачка! — просъска баба й. — Как ще отговори на име, което не знае, че има? — после самата тя се провикна на милански диалект: — Не се страхувай, страннико! Тук сме, за да ти помогнем в името на свети Амброзий! — настъпи неловка пауза, докато и двете жени тръпнеха от мисълта в какво ли се забъркват. После старицата си спомни за сина си и пак се провикна: — Ние не сме нито испанци, нито французи! Просто приятели!