Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 125

* * *

Обгърнат от сивата зора, Манодората се върна в Сароно. Нямаше нужда от звездите, за да го водят, защото откъм Еврейската улица се виеха гъсти валма черен дим. Когато наближи къщата си, не видя нищо друго освен овъглени останки, които зееха към небето подобно на черни, развалени зъби. Почернелите стълби водеха към нищото. Изрече наум всяка молитва, за която се сети, Ребека да е успяла да избяга от пламъците, преди да са я погълнали. После покри лицето си и се присъедини към плячкосващата всичко тълпа, която обругаваше дома му като глутница чакали, нападнали мърша. Видя как един от тях — пекарят със студените като камък очи, плюе върху филигранната кутийка на майка му и я изтрива с ръкава си, докато среброто не блесна изпод саждите. Уверявайки се, че е ценна, той я пъхна в джоба си. На Манодората му се прииска да го убие.

Започна да претърсва останките, докато накрая не видя онова, от което се страхуваше. Една овъглена ръка се протягаше към небето изпод падналата върху нея, също овъглена греда. На ръката се виждаше златен пръстен със Звездата на Давид — пръстенът, който й беше дал в Толедо в деня на тяхната сватба. Той приклекна до нея, защото краката му отказваха да го държат. Докосна още топлата пепел, а след това измъкна пръстена от черните кости. Пекарят го плесна през рамото толкова силно, че едва не го запрати в пепелта.

— Голям късметлия си, човече! Рядка плячка наистина, прекалено добра за една еврейска курва! Де да я бях зърнал първи! — промърмори, а след това продължи да търси, ровейки из нещата, които семейството му някога бе обичало.

Очите на Манодората потъмняха и за момент той забрави да диша — толкова силна бе яростта, която се надигна в гърдите му. Ако не се бе сетил за синовете си — синовете, дарени му от Ребека — щеше да убие този изверг на място. Накрая се овладя, пъхна пръстена на кутрето си и бързо излезе с приведена глава. Запъти се обратно към Кастело.

Тръгна по пътеката към бадемовата горичка. Дърветата заплакаха с цветовете си за него и той си спомни съня си. Намери най-голямото и най-яко дърво, с най-красивата корона, и приклекна до корените му. Направи малка дупка между два от корените и зарови пръстена в студената земя. Докато изричаше молитвата, вятърът поде еврейските думи от устата му и ги разпръсна по хълмовете. После, както бе обичаят, той взе един кръгъл камък и го постави върху гроба на Ребека.

Едва тогава се насочи към замъка. Двама от еврейските работници вдигнаха ръце за поздрав, но набързо преглътнаха думите си, когато зърнаха лицето му. Очите му бяха студени и режещи като кремък, но сърцето му беше черно — черно като овъглената му къща, черно като костите на Ребека, черно като земята, в която бе заровил пръстена. Черно от омраза към кардинала на Милано.

Трийсет и първа глава

Един самотен ангел

Бернардино беше сънувал Елиях — момчето, на чиято длан бе нарисувал гълъб. Нямаше никаква представа защо този спомен го връхлетя точно сега. Вярно е, че всички сънища досега бяха свързани с времето, прекарано от него в Сароно, но обикновено касаеха обятията на Симонета. Интересното бе, че не сънуваше нито стенописите, които бе изработил, нито приятелствата, които бе завързал. Единствено нея. След тревожното си, ранно събуждане той напусна монашеската си килия още призори и пое по коридорите на манастира. Мисълта му бе обсебена от момчето, за момента, когато го бе спасил от неприятности. Никога до този момент не бе усещал каквато и да било връзка с някое дете, но конкретно това като че ли бе докоснало сърцето му. Макар че зората едва се разпукваше, той вече чуваше песента на сестрите от Залата на монахините и за пореден път се удиви на упоритата им набожност. После обаче се усмихна и на себе си, защото не беше ли станал рано и той, за да се отдаде на онова, в което вярваше?