Читать «Мадоната на бадемите» онлайн - страница 122

Не след дълго и двете момчета вече спяха и Ребека отново дойде при съпруга си.

— Да легна ли при теб тази вечер? — попита със закачлива усмивка тя.

Той усети свежестта на кожата й и долови треперенето й от страх въпреки игривостта, която се опитваше да си придаде. Усмихна й се и поклати глава.

— Не сега, съкровище мое! Трябва да си починем добре, защото утре ни предстои дълъг път.

После я придърпа към себе си за нежна целувка и леко подръпна гъстите й черни плитки така, както беше правил през първите месеци на брака им.

Когато тя се прибра в стаята си, му дойде гост — Исак, син на Абатар, голям приятел, облечен в непогрешимите черно-бели одежди на еврейски теолог. Исак приседна край камината, където беше поканен, и пое подадената му чаша вино, но не след дълго отново скочи и заговори възбудено:

— Захей, сигурно вече си научил за указа срещу нас! Къде ще отидеш?

— В Генуа — отговори с въздишка Манодората. — Ще потърсим кораб и ще заминем на изток, може би към Османската империя. Зависи от това на какъв кораб ще се качим.

— Генуа, значи — почеса се замислено по брадата Исак. — Град, ненавиждащ евреите и пълен с чумави. Отвратително място.

— Прав си. Но пък е най-близкото голямо пристанище, а във времената, които настъпиха, е трудно да се каже кой би се осмелил да помогне на нашите хора.

Исак кимна дълбокомислено.

— Добре, но защо се бавиш? Ако тръгнете тази нощ, до шабат ще сте стигнали до Генуа!

Манодората се усмихна горчиво с очи, скрити в сенките на огъня.

— Исак, приятелю мой, нямаш представа какво е да имаш жена и деца! Не искам да плаша синовете си. А и още няколко часа няма да имат никакво значение.

— Надявам се да си прав — кимна Исак и пресуши чашата си. После подаде ръка и рече: — Повече няма да се видим. Но ти ми беше добър приятел, затова ти желая сполука и дълъг живот! Шалом!

— Шалом! — отговори и Манодората. — За пореден път съм задължен на семейството ти за голямото ви приятелство — защото именно баща ти Абатар, мир на праха му, беше онзи, който ме предупреди да напусна Толедо.

Ученият кимна и отбеляза:

— Но пък твоят дар от пари без лихва, които даде на баща ми, ни спаси от нищета и ни помогна ние също да избягаме тук! Така че да не говорим за дългове!

В отговор на тези думи Манодората му подаде живата си ръка и привлече Исак в прегръдката си. Когато приятелят му си тръгна, той седя край огъня още близо час, гледайки въглените как изстиват и същевременно не виждайки нищо. Когато му стана студено, най-сетне се сети да се качи в стаята си. Легна върху кожената кувертюра така, както си беше облечен. Изведнъж се почувства прекалено уморен, за да се съблича.

* * *

Манодората бе споходен от странни и плашещи сънища. Сънуваше, че е облечен в червен кадифен елек и синя шапка и е привързан за дърво. Отстрани виждаше черна стълба, която отвеждаше към звездите. Синовете му Елиях и Йовафет бяха привързани към краката му, и двамата облечени в черно, по едно момче на всеки крак. Когато наведеше глава, виждаше проблясващите им руси коси. И двамата плачеха. Бяха обградени от десетима мъже и четири коня. Мъжете носеха белезите на ездачите на Апокалипсиса и наблюдаваха онова, което ставаше с него, с безизразни, безстрастни лица. Над главата му небето бе черно, обсипано със звезди, подобни на цъфнали дървета. Същите цветове се поклащаха и от дървото, за което бе привързан. Под краката си усещаше някакъв кръгъл камък. А след това усети и горещината, когато подпалиха въжетата, и той започна да гори и да се задушава. Чу писъците на момчетата, когато пламъците ги обхванаха. Златната му ръка се нагорещи и чуканчето започна да гори. И тогава се събуди.