Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 123

Проблеснаха светкавици. Репортери започнаха да подвикват въпроси. Емили се облегна вцепенена назад във фотьойла. Спенсър примигна. Ариа притисна коленете си към гърдите. Хана поклати глава и отново избухна в сълзи. Емили знаеше, че трябва да почувства облекчение, но това така и не се случи. Тя знаеше истината. Това не беше нещастен случай. Ръцете им бяха изцапани с кръвта на Табита.

От камината се разнесе пропукване. Острата миризма да горящо дърво напомни на Емили за много неща наведнъж — като лагерния огън, който бяха стъкнали в гората през лятото след Онова с Джена. Край угасващите му пламъци Али им беше подарила гривните и ги беше накарала да обещаят, че докато са живи няма да разкажат какво са направили. Гривната върху ръката на Табита зловещо напомняше на онези, които беше изработила Али — от три различни сини конеца, увити заедно, за да се получи ясен чист езерен цвят.

Но това сигурно беше съвпадение. А сега те трябваше да пазят още една тайна, докато са живи. И тя беше много по-ужасна от предишната.

Миризмата на пушек напомни на Емили и за нещо друго: овъглената, пушеща вила в Поконос в деня, когато Али я подпали с надеждата да ги убие. За части ся секундата Емили позволи на спомена да нахлуе в главата й — как тича към кухненската врата, отчаяно опитвайки се да се освободи. Али също беше там, мъчеше се да излезе преди другите, за да ги залости вътре. По Емили я хвана за ръката и я завъртя към себе си.

— Как можа да постъпиш така? Попита настоятелно тя.

Очите на Али пламнаха. Устните й се разтегнаха в усмивка.

— Вие, кучки, съсипахте живота ми.

— Но… аз те обичах — извика Емили.

Али се изкиска.

— Колко си смотана, Емили.

Емили я стисна здраво за раменете. В този миг се разнесе силен гръм. Следващото нещо, което помнеше, бе как лежи на земята до вратата. Докато се опитваше да изпълзи по-далеч от пожара, тя ритна нещо на пода. Това беше оранжевият пискюл, който беше висял над вратата, откакто се помнеше. Всеки път, когато Емили влизаше във вилата заедно с Али, готова за поредния забавен уикенд, тя погалваше копринените конци на пискюла. Той я караше да се чувства като у дома си.

Незнайно защо Емили пъхна пискюла в джоба си. След това отново погледна назад. Видя нещо, което никога нямаше да разкрие, отчасти защото не беше сигурна дали е истина, или просто си е халюцинирала, отчасти защото знаеше, че приятелките й нямаше да й повярват, и отчасти, защото беше твърде страшно и ужасно дори да го произнесе на глас.

Когато погледна назад през отворената врата към горящата къща, Али не се виждаше никъде. Дали не се беше скрила в пушека? Или просто беше пропълзяла обратно в кухнята и се беше примирила със смъртта?

А може би се беше опитвала отчаяно да се измъкне от къщата. Емили никога нямаше да забрави какво направи след това. Вместо да затвори вратата и дори да подпре бравата й със стол, за да бъде сигурна, че Али няма да се измъкне, тя я остави широко отворена. Али можеше да се измъкне навън. На безопасно място. На свобода. Емили не можеше да я остави да умре вътре. Въпреки всички ужасни неща, които й беше казала, въпреки че беше разбила сърцето й, тя не можеше да го направи.