Читать «Не питай, не казвай» онлайн - страница 119

— Но… — Емили завъртя в ръцете си пластмасовата чаша, която бе взела от количката с освежаващи напитки. — Много е странно, че приливът не я изхвърли на брега.

— Добре, че не я изхвърли — прошепна Спенсър, разкъсвайки салфетката си на хиляди парченца. — Вселената е милостива към нас — и всички останали, които тя уби. Тя беше луда, Емили. Постъпихме по възможно най-добрия начин. Единственият начин.

Но сега Спенсър вече се съмняваше, че Али е била отнесена от вълните. Тя се взираше в последното съобщение, което й бе изпратил А.:

Накрая всички тайни се изхвърлят на брега.

Емили беше права. Али не беше изхвърлена на брега, защото не беше умряла при падането.

Най-накрая влакът спря на роузуудската гара и всички слязоха. Те натовариха чантите си в Рейндж роувъра на господин Пенитисъл и потеглиха към дома. Пътуването бе също така мълчаливо и неловко, макар че радиото, което господин Пенитисъл беше пуснал, поне разведряваше малко обстановката. През целия си живот Спенсър не се беше радвала толкова при вида на къщата си. Когато отвори вратата на колата, господин Пенитисъл се обърна към нея и я погледна втренчено.

— Сбогувай се със Закъри, Спенсър, защото повече няма да го видиш.

Спенсър едва не изпусна сака си на калната улица.

— Какво? — Не бяха ли казали предишната вечер, че семейство Пенитисъл се мести у тях?

— Той отива във военно училище в Ню Йорк — каза господин Пенитисъл с равен, безизразен глас, който най-вероятно използваше, когато уволняваше своите подчинени. — Всичко е уредено. Тази сутрин се обадих.

Амилия ахна — очевидно и тя го чуваше за пръв път. Спенсър погледна умолително господин Пенитисъл.

— Уверен ли сте, че това е наложително?

— Спенсър. — Майка й я отдръпна от колата. — Това не е твоя грижа.

Но Спенсър отново се пъхна в колата. Тя се накани за пореден път да се извини, но в този миг от радиото гръмна мелодията, оповестяваща обявяването на новините от последните минути.

— Току-що научихме нещо интересно — обяви въодушевено репортерът. — Съобщиха ни, че на брега в Ямайка са намерени останките на младо момиче.

Спенсър усети как косъмчетата й настръхват. Тя се отдръпна от Зак и втренчи поглед в говорителя на задната седалка. Какво бяха казали току-що? В този миг госпожа Хейстингс я издърпа отново навън.

— Хайде, да вървим. — Тя затвори вратата и махна навъсено на господин Пенитисъл. Двете изпратиха с погледи отдалечаващата се кола, докато червените й светлини не се изгубиха зад ъгъла.

Останките на младо момиче… Ямайка. Спенсър извади телефона си тъкмо когато Хана й звънеше отново. Спенсър се обади.

— Какво става в Ямайка?

— Опитвам се да се свържа с теб от един час — прошепна Хана. — Боже мой, Спенсър!

— Ела у дома — каза Спенсър и се затича към къщата с разтупкано сърце. — Веднага идвай у дома!

34.

Момичето на брега

Когато Ариа паркира пред къщата на Спенсър, всички лампи вътре светеха. Приусът на Хана и волвото на Емили стояха до тротоара. Когато Ариа угаси двигателя на субаруто си, тя ги видя как се придвижват внимателно по хлъзгавия път. Настигна ги при вратата.